Патрик Ротфус
Името на вятъра
Сензационен дебют, публикуван на 30 езика.
Това е историята на живота на надарения с много таланти млад мъж на име Квоте, който се превръща в най-могъщия магьосник на света. Воден от негово име, разказът ни отвежда към детството му, прекарано с трупа пътуващи артисти, през годините като сирак, оцеляващ във враждебен и престъпен град, до обучението му в легендарно училище за магьосници и животът му на беглец след убийството на един крал.
„Името на вятъра“ е постижение без конкуренция в съвременната литература, сътворено от писател с безспорен талант на разказвач. Шедьовър, който ще изпрати читателите в тялото и мисълта на магьосника, ще го вкара дълбоко в механиката на магическото.
„Нова звезда в жанра фентъзи.“
Тери Брукс
На майка ми, която ме научи на любов към книгите и ми отвори вратата към Нарния, Перн и Средната земя.
И на баща ми, който ме научи, че ако ще правя нещо, няма смисъл да бързам и е добре да се постарая да го направя както трябва.
Пролог
Три вида тишина
Пак беше нощ. Странноприемницата „Пътният камък“ бе потънала в тишина, която сякаш беше разделена на три.
Най-познатият елемент в нея беше глухото, отекващо в ушите спокойствие, внушено от липсата на нещо. Ако имаше вятър, той би въздишал сред дърветата и би карал табелата на странноприемницата да скърца върху куките, а после би помел тишината от пътя си като отронили се есенни листа. Ако странноприемницата беше претъпкана с посетители или вътре имаше дори само няколко човека, те биха запълнили тишината с разговори и смях — обичайната глъчка и врява за място, където в късна доба се леят напитки. Ако имаше музика… но не, музика, разбира се, нямаше. Всъщност нямаше нито едно от споменатите неща и затова тишината си оставаше.
Вътре в странноприемницата, в единия край на тезгяха, се бяха свили двама мъже. Те пиеха с кротка решителност, като избягваха сериозните разговори, свързани с тревожни новини. Така добавяха и своята скромна доза потискаща тишина в по-мащабното, глухо безмълвие наоколо. Тяхната тишина беше различна, противопоставяща се на другата.
Третият вид тишина бе трудно доловима. След час вслушване човек евентуално би я усетил в дюшемето под краката си и в грубите, разсъхнали се бурета зад тезгяха. Тя се съдържаше в масивното огнище от черен камък, задържало топлината на отдавна угаснал огън. Присъстваше и в бавното зигзагообразно движение на ленения парцал, който търкаше плота.
А също и в ръцете на мъжа зад него, който лъскаше махагоновата повърхност — и бездруго отдавна блестяща на светлината на лампите.
Мъжът имаше огненочервена коса. Очите му бяха тъмни и отсъстващи, а движенията му издаваха онази трудно доловима увереност, характерна за хората, преживели много.
„Пътният камък“, както и третият вид тишина принадлежаха нему. И нищо чудно, защото тя бе най-осезаема и попиваше останалите два вида в себе си. Третият вид тишина бе дълбока и пространна като края на есента. Тежка като загладен речен камък. Това бе мекият, лишен от припряност звук, който обгръща човек, очакващ смъртта.
> 1.
> Свърталище на демони
В Нощта на Фелинг странноприемницата „Пътният камък“ беше събрала обичайната тълпа. Всъщност петима души не бяха точно тълпа, но в тези смутни времена тук отдавна не се бяха събирали толкова много хора.
Стария Коб за пореден път беше влязъл в ролята си на разказвач на истории и щедър раздавач на съвети.
Мъжете на тезгяха бавно отпиваха от чашите и го слушаха с интерес.
Младият съдържател стоеше в задната стаичка и се подсмихваше, заслушан в подробностите от познатата му история.
— Когато се събудил, Таборлин Великия се намерил заключен във висока кула. Били му взели меча и всичко останало — ключа, монетата и свещта били изчезнали. Но нали разбирате, това съвсем не било най-лошото… — Коб направи пауза за по-голям ефект, — … защото лампите на стената светели със синя светлина!
Греъм, Джейк и Шеп кимнаха разбиращо. Тримата приятели бяха израснали заедно, слушайки историите на Коб и пренебрегвайки съветите му.
Коб се вторачи в по-новия член на малката си група слушатели, който попиваше думите му в захлас — чиракът на ковача.
— Знаеш ли какво означавало това, момче?
Всички наричаха чирака на ковача „момче“, въпреки че той стърчеше над всички останали с цяла педя.
Според неписаните закони на малките градчета той най-вероятно щеше да си остане „момче“, докато не му поникнеше брада или не разбиеше нечий нос.
Момчето бавно кимна.
— Чандриани.
— Точно така — одобрително каза Коб. — Всеки знае, че синият пламък е един от техните знаци. И така, той…
— Ама как са го открили? — прекъсна го момчето. — И защо не са го убили, когато им се е удал случай?
— Тихо сега, преди да свърши историята, ще научиш всички отговори — каза Джейк. — Остави го да говори.
— Не се обаждай, Джейк — намеси се Греъм. — Момчето просто е любопитно. Пий си пиенето.
— Вече изкърках всичко — недоволно промърмори Джейк. — Имам нужда от още едно, но ханджията още дере плъхове в задната стаичка. — Той повиши глас, удари празната си чаша о махагоновия тезгях и тя изкънтя кухо. — Хей! Ожадняхме тука!
Съдържателят се появи с пет паници задушено и два топли кръгли самуна хляб. След това с бързи и добре премерени движения наточи още бира на Джейк, Шеп и Стария Коб.
Изоставиха историята за малко и се съсредоточиха върху вечерята си.
Стария Коб нагъваше с хищническото настървение на заклет ерген. Останалите още духаха парата от паниците си, когато той лапна последния си залък хляб и се върна към своята история.
— Разбира се, Таборлин трябвало да избяга, но когато се огледал, видял, че килията му няма ни врата, ни прозорци. Около него имало само гладък, твърд камък. От тази килия никой досега не бил успял да избяга. Но Таборлин знаел имената на всички неща и затова всички неща му се подчинявали. „Счупи се!“, казал той на камъка и камъкът се пропукал. Стената се огънала като лист хартия и през отвора Таборлин успял да види небето и да вдиша уханния мирис на пролетта. Той пристъпил към ръба, погледнал надолу и без да се замисли нито за миг, прекрачил навън в празното пространство…
— Не може да бъде! — ококори се момчето.
В отговор Коб кимна със сериозен вид.
— И така, Таборлин паднал, но не се отчаял, защото знаел името на вятъра и вятърът му се подчинявал. Той проговорил на вятъра, който го подел и залюлял в прегръдката си. Отнесъл го до земята и го оставил там леко като пух от магарешки трън, изправил го на крака нежно като майчина милувка. И когато стъпил на земята и огледал мястото, където го били проболи, видял, че раната е само драскотина. Може би било чист късмет. — Коб многозначително се почеса отстрани по носа. — Или пък имало нещо общо с амулета, който носел под ризата си.
— Какъв амулет? — нетърпеливо запита момчето с уста, пълна с варено месо.
Стария Коб се наведе над стола му, доволен, че има възможност да разкаже още подробности.
— Няколко дни преди това Таборлин срещнал по пътя си един калайджия. И макар че нямал много храна, споделил вечерята си със стареца.
— Разумна постъпка — тихо каза Греъм на момчето. — Всеки знае поговорката: „За добротата калайджията двойно се отплаща.“
— Не, не — промърмори Джейк. — Не я казваш правилно: „На калайджията съвета за добротата двойна е отплата.“
Съдържателят проговори за пръв път тази нощ.
— Всъщност и двамата изпускате повече от половината — рече той, застанал на прага на стаичката си от другата страна на тезгяха.
P>
Калайджията дълга си плаща:
за сделка точно се отплаща,
и двойно, ако помощ е получил,
и тройно, ако е на обида случил.
P$
Мъжете, насядали край тезгяха, изглеждаха едва ли не изненадани от появата на Коте. Те се събираха в „Пътният камък“ в Нощта на Фелинг от месеци насам и Коте никога досега не се бе намесвал в чуждите разговори. Не че и очакваха друго от него, разбира се. Той се бе появил в града преди година и малко. Все още го смятаха за чужд. Чиракът на ковача живееше тук от единайсетгодишен и продължаваха да го наричат „онова момче от Раниш“, все едно Раниш беше някаква далечна страна, а не град на няма и петдесет километра от тях.
— Просто така съм го чувал — добави Коте, за да запълни неловкото мълчание.
Стария Коб кимна, преди да прочисти гърлото си и да продължи своята история.
— Този амулет струвал цяла торба златни рояли, но заради добротата на Таборлин калайджията му поискал една желязна, една медна и една сребърна монета. Амулетът бил черен като зимна нощ и студен като лед, но докато го носел на врата си, никакво нещастие, демон или друго зло нямало да навреди на Таборлин.
