Напипа телефона и нещо остро я одраска по кокалчетата. Извади малката закривена кост, която бе открила на верандата пред бунгалото.
– Какво е това? – попита Девън.
– Намерих го тази сутрин. Отначало не разбрах какво е, но ми прилича на животински зъб като онези, които Били събираше в голяма кутия. Помниш ли? – обърна се тя към Уес. – Разнасяше кутията навсякъде.
– Наричаше я Алигаторската кутия – уточни той, вперил очи в зъба в дланта º. – Пожарът я погълна.
– Алигаторски зъб ли е това? – попита Девън.
Кейт поклати глава.
– Едва ли.
– Обзагалам се, че е зъб от алигатор!
– Искаш ли го? – Кейт го подаде на дъщеря си.
Девън протегна развълнувано ръка, ала Кейт забеляза как ненадейно се сети, че братът на този мил мъж е събирал такива неща. Брат, който вече не е тук. Момичето отстъпи назад и каза:
– Не, мисля, че трябва да го дадеш на Уес.
Имаше страхотно дете. Без никакво съмнение. Не биваше да заспива отново и да пропуска още една година. Не, отсега нататък щеше да бъде винаги тук. За пръв път, откакто се събуди, го разбра ясно, без страх. Усмихна се на Девън и протегна ръка към Уес.
– Трогнат съм – каза искрено той. – Благодаря.
Внезапно нещо изтрополи по дъските под краката им. Малки вълнички надиплиха водата около тях като цветни листенца. И тримата погледаха надолу в очакване нещо да се появи, но вълничките замряха и водата пак стана спокойна и непрогледна.
– Цял следобед е така – засмя се Уес, забелязал как Кейт е застинала с леко разперени ръце, сякаш кеят ще рухне под тях. – Сигурно стар дънер се е заклещил отдолу и удря подпорните греди.
– Ще се гмурнем ли да видим? – попита Девън.
– Не. Иди да кажеш на другите, че Уес не може да остане. Аз ще дойда след минута – каза майка º.
Девън се втурна към моравата.
– Чао, Уес! – извика през рамо.
Той º помаха и двамата я проследиха с поглед.
– Тук ли е съпругът ти? – попита Уес, докато прибираше инструментите си в куфарчето. Затвори го и го вдигна с една ръка, стиснал зъба в другата.
– Не. Той почина миналата година.
Кейт тръгна предпазливо по кея, все още се боеше да не рухне под краката º.
Уес я настигна и закрачи до нея.
– Сега е мой ред да кажа, че съжалявам.
Тя поклати глава.
– Кога успяхме да пораснем толкова?
– Не знам – отвърна замислено той. – Стана неусетно.
Вървяха в познато мълчание, запечатано в паметта на телата им от дългото повторение преди петнайсет години. Беше º приятно отново да се чувства толкова спокойна с някого. Като дете се сприятеляваше лесно, все едно всички са направени от магнити, тутакси привличащи ги един към друг. Когато порасна, магнитните полета се обърнаха и започнаха да отблъскват всички на известно разстояние от нея.
Спряха на моравата. Уес прибра зъба в джоба си и премести куфарчето с инструменти в другата си ръка.
– Колко ще останете?
– Не знам. Доведох Девън да º покажа „Изгубеното езеро“. Толкова хубави спомени ми останаха от това място. Исках и тя да има.
– Е, може би ще те видя отново, преди да си тръгнете.
– Този път ще се сбогуваме, обещавам.
Уес кимна. Тя се запита дали мисли за онази почти-целувка. Дали изобщо я помни. Или проектира стари чувства върху него като на киноекран? Момчето, подарило º последното най-хубаво лято, сега бе красив, непознат мъж. И въпреки това тя го познаваше. Познаваше го така, както можеш да познаваш само човек, когото помниш от дете – все едно отваряш черупката на възрастния и детето, сгушено щастливо вътре, ти се усмихва.
Без да продума, той махна на всички на моравата и тръгна към вана.
– Кейт, ще донесеш ли маслото от кухнята? – извика º Аби. – Забравих да го изнеса.
Кейт влезе в къщата. Почука на вратата на кухнята, открехна я и погледна стария стол до хладилника. Извади маслото и щом затвори вратата на хладилника, застина. Столът сега се крепеше на два крака, облегнат на стената.
Не беше ли изправен преди секунди?
Объркана, излезе от задния вход, за да изхвърли кашона от „Фреш Март“, който Лизет бе оставила до вратата. Заобиколи от другата страна на къщата, за да скъси пътя, но се закова на място, когато стигна до ъгъла.
Уес стоеше зад вана, извън полезрението на хората на моравата. Вратите на колата бяха отворени; отзад се виждаха инструментите и купчина стари дъски от кея. Уес бе свалил мократа си от пот жълта блуза и обличаше черна блуза с дълги ръкави с логото „Майсторска пица“. Гневна река от белези покриваше гърба и ръцете му; набръчканата кожа лъщеше от жестоко старо изгаряне.
Тя се скри бързо зад къщата, преди да я забележи.
Облегна се на стената за миг. Отвъд вълшебните спомени от онова лято преди петнайсет години пред очите º започваха да оживяват и други картини – бузите на Уес и Били, зачервени от плесници; как Аби им дава кутии с храна за вкъщи; колко неохотно се прибират у дома вечер. Отдели се от стената и тръгна обратно към другия край на къщата.
Застанала до грила, Аби нареждаше наденичките върху поднос.
Кейт отиде при нея и попита:
– Уес спомена, че брат му е загинал в пожар. Какво се случи?
Леля º повдигна вежди.
– Изненадвам се, че ти е казал. Никога не говори за брат си.
Проследиха с поглед как ванът на Уес потегля по алеята и изчезва сред дърветата. Той натисна два пъти клаксона за довиждане.
Кейт зачака Аби да продължи.
– Случи се в края на онова лято, когато дойдохте тук с родителите ти – подхвана тя. – Уес, Били и баща им живееха в съседство с „Изгубеното езеро“. Едва се прехранваха. С Джордж се опитвахме да им помагаме. Баща им беше ужасен човек. Пожарът изгори до основи дома им. Само Уес оцеля. Преживял е много, но сега е забележителен млад мъж. Гордея се с него.
– Личи си – усмихна се Кейт и погледна натам, където бе изчезнал ванът.
Вече разбираше промяната, настъпила у него. И у нея.
След онова лято и двамата не бяха същите.
*
След като Девън заспа тази вечер, Кейт взе телефона и излезе навън. Не биваше да отлага повече. Трябваше да се обади на свекърва си. Не бе отговаряла на обажданията и на съобщенията º, откакто бяха пристигнали вчера.
Слезе по стъпалата на верандата. В бунгалото на старицата не светеше. Бунгалото на Джак също бе тъмно. Селма обаче явно будуваше. От бунгалото º долиташе музика – джазова, изкусителна. Навярно Били Холидей. Кейт тръгна бързо и босите º стъпала подплашиха жабите, стаени в тревата. През нощта „Изгубеното езеро“ се променяше. Ставаше по-загадъчно и невидимите неща изглеждаха по-истински. С Уес се застояваха дълго край тъмната вода.
Слезе на кея, където преди няколко часа бе застанала отново пред човека, на когото дължеше най-хубавите си спомени от това място. Усмихна се и зарея поглед към езерото. Мъглата се движеше и виеше на стълбове над водата. Сети се как бе съчинила историята за призрачните дами. Урсула, Магдалене и Бети – така се казваха. Споменът я накара да погледне назад, сякаш очаква да види Уес.
Отново паметта на тялото. Тръсна глава и включи телефона. Беше получила още две съобщения – едно от Крикет и едно от Кент Харуд. Кент и съпругът му Стърлинг – двама от най-добрите клиенти на Мат – купиха „Ферис Уилс“ след смъртта на Мат. Кент º пишеше: „Днес гледахме рекламата! Зарадвахме се да видим Мат. С Девън изглеждате страхотно. Наминете да ни посетите някой ден.“
Почуди се какво има предвид, но реши да му се обади по-късно. Сега имаше по-неотложна задача.
Крикет вдигна след две позвънявания и каза:
– Време беше, Кейт! Знаеш ли какви неприятности ми създаде? Връщаш ли се, или да дойда да те прибера?
Смяташе, че свекърва º ще е обезпокоена. Гневът на Крикет я свари неподготвена. Никой не обичаше Крикет да се ядосва. Не защото крещеше и хвърляше неща. Точно обратното. Ставаше спокойна и безчувствена, а тактиката º за нападение винаги бе съвършено обмислена.
– Неприятности? Какви неприятности? – попита Кейт.
– Бях уредила да те чака снимачен екип, когато пристигнеш у дома. Не прочете ли бележката ми?
– Не, не я прочетох – намръщи се объркано тя. – Защо ни е чакал снимачен екип?
– Защото снимаме нови реклами за „Ферис Риълти“. Днес излъчиха първата.
Кейт замълча. Приседна.
– Смятах да поговорим. Казах ти, че ще обсъдим важен въпрос, а ти реши да заминеш? Кой постъпва така?
„Кой ли? – помисли си Кейт. – Някой, който не иска да участва в големите планове на Крикет например.“
– Най-сетне реших да изляза на сцената. Ще се кандидатирам за Конгреса. Преди няколко месеца екипът ми реши да заснемем нови реклами за компанията ми, за да привлека вниманието на хората. Този път обаче преместването ще включва теб и Девън. След смъртта на Мат получих много съболезнования от зрителите на старите реклами. Питаха какво се е случило с него. Как се е стекъл животът му. Сега ще им покажем, за да си спомнят и него… и мен. – Тишина. – Кейт?
