Аби погледна племенницата си. Усмивката променяше цялото º лице – разширяваше устните º и около очите º се появяваха бръчици. Какво правеше тук, скрита сред старците? Би трябвало да продължава напред, да живее живота си, както се полага. Беше прескочила трудната част. Щастието бе неизбежно, стига да му позволи да се случи.
– Спомена, че се местите. Не бързаш ли да се върнеш в новия ви дом? – попита Аби.
Усмивката на Кейт помръкна.
– Сложно е…
Леля º зачака.
Младата жена кръстоса крака и започна да подръпва нишките по панталоните си.
– Бях парализирана. Свекърва ми помогна да продам къщата, в която живеехме с Мат. Всъщност получих доста пари. Но вместо да намеря нов дом, както би направил всеки нормален човек, реших да се преместя при свекърва си. Позволих º да поеме кормилото и сгреших. Сега го осъзнавам. Ще трябва да поправя грешката. – Тя си пое дълбоко дъх и се обърна към Аби: – Да, налага се да се върна. Но не бързам. Искам да ти помогна. Готова съм да остана цяло лято, ако е необходимо. Девън няма да възрази.
– Ще останете до когато искате – усмихна се Аби.
– Девън твърди, че видяла алигатор тази сутрин. Открих я на кея. Беше вир-вода и държеше грозен корен. Алигаторът º го дал. Щом е започнал да я обсипва с подаръци, няма начин да я накарам да си тръгне.
Леля º сложи възглавница зад гърба си и се облегна.
– И ти влудяваше майка си тук. Губеше се по цели дни, връщаше се, вмирисана на тиня и с буболечки в дрехите. Понякога с Уес донасяхте жаби. Веднъж дори уловихте скорпиони в буркан. Майка ти те слагаше да спиш с гумена шапка, пълна с бебешка пудра, за да премахне миризмата на езеро.
Кейт се засмя.
– Това го бях забравила.
Аби се поколеба, преди да зададе следващия въпрос. Предпочиташе да не знае, защото нямаше какво да направи. Ала раздялата с малката Куин бе едно от най-трудните неща в живота º.
– Добре ли живееше майка ти?
– Беше щастлива, докато татко бе жив – отговори Кейт. – Самотата след това не º понесе. Когато бях в гимназията, не излизах вечер, за да не се тревожи. По онова време тя ми беше най-добрата приятелка. В колежа срещнах Мат и двамата заживяхме при нея, след като забременях. Обичаше да е с Девън. Мисля, че след смъртта на татко това бе най-щастливият º период.
– В розовата тухлена къща на Дора Коув Роуд ли живеехте? Нея ли продаде?
Кейт я погледна изненадана.
– Да. Къщата на мама. Не знаех, че си ни идвала на гости.
– Не съм. С Джордж купихме тази къща за баба ти след смъртта на съпруга º. Тогава майка ти беше едва на три.
– Вие ли купихте къщата?
Леля º кимна.
– Малко преди да напуснем Атланта купихме къща и кола на сестра ми. Дадохме º малко пари. Основахме скромен попечителски фонд за Куин. Останалите пари дадохме за благотворителност и се преместихме тук.
Младата жена се облегна на възглавница; прашинките се разлетяха около тях и заблещукаха във въздуха.
– Защо дарихте парите? Мама никога не ми е обяснявала.
Аби сви рамене.
– Едва ли е разбирала. Никой не ни разбра. Ламтежът за пари е наследствен в семейството ни. Искат пари, нямат пари и никога не успяват да ги задържат. Джордж бе отрасъл бедно, но щастливо. Когато се върнахме от медения месец, всичко се разпадна. Майка ми и сестра ми очакваха много и с нищо не се задоволяваха. С Джордж осъзнахме, че парите не са ни необходими, а семейството ми няма да ни остави на мира, докато ги имаме. Затова се отказахме от тях. И те не ми простиха.
– Но мама сигурно е искала да заровите томахавката, щом е дошла тук през лятото след смъртта на Джордж.
Аби се поколеба.
– Не искам да злепоставям майка ти. – Тя погледна открито Кейт. – Представям си колко тежко е било детството º в сянката на майчината скръб. Знам, че те обичаше. Още щом те видях, разбрах, че детството ти е било изпълнено с обич. Куин ти предоставяше свобода, както и ти на Девън.
– Не се притеснявай – поклати глава Кейт. – Искам да разбера.
– Бяха настроили Куин срещу мен. Струва ми се, че дойде, за да види как страдам, както майка º е страдала. – Аби зачака Кейт да я прекъсне, да възрази, но тя мълчеше. – Бях съсипана след смъртта на Джордж, но имах Лизет, гостите и целия град. Те не ми позволиха да се изгубя в мрака. Такава подкрепа винаги е липсвала на жените от семейството ни. Щом се влюбеха и се омъжеха, те се изолираха и се вторачваха само в съпрузите си. Да разчиташ обаче само на един човек е опасно. Две ръце не са достатъчни да те вдигнат, ако паднеш. На Куин не º хареса, че не възнамерявам да продам „Изгубеното езеро“ и да поделя парите с нея. Не º хареса, че ще се справя. Не го очакваше. Дадох º още един повод за омраза.
Кейт помълча замислено.
– Не мога да повярвам, че татко º е позволил да дойде за това.
– Не мисля, че той знаеше. Щом разбра, я накара да си тръгнете.
Аби се изненада колко лесно прие Кейт чутото. Ала веднага разбра причината.
– Тя се промени след смъртта на татко – каза племенницата º.
Куин беше нестабилна като майка си. И явно бе пропаднала в същата пропаст след смъртта на съпруга си. Кейт го бе усетила и това натъжи Аби.
– Наричам го проклятието на Морисови.
– Едва не сполетя и мен – каза тихо Кейт, вперила очи в тавана. Леля º се запита дали прочита нещо там.
– Но не се е случило. Ако измервахме живота в неща, които без малко да се случат, няма да стигнем донякъде – констатира Аби.
Постояха мълчаливо една до друга. Аби реши да продължи да поддържа връзка с Кейт, след като продаде „Изгубеното езеро“. Чувстваше се добре най-сетне да е в една стая с член от семейството си и да усеща само приятелство, а разговорът и моралната подкрепа да са всичко, което се изисква и дава свободно. Отне петдесет години, докато това най-сетне се случи.
Кейт се изправи и изтупа дрехите си. Пъхна ръце в джобовете и я погледна.
– Не е официално, нали? Още не си продала „Изгубеното езеро“?
– Още не.
– Значи е нещо, което почти се е случило.
Аби се усмихна вътрешно и отговори бързо:
– Засега.
– И описът не е належащ.
– Физически, да. Но напоследък размишлявам много.
– Какво ще правиш, когато продадеш „Изгубеното езеро“?
– Ще пътувам. С Джордж искахме да се върнем в Европа.
– А след това?
– След кое?
– Къде ще се върнеш след пътешествието?
– Не съм мислила чак толкова напред – засмя се Аби.
Кейт сбърчи чело. Понечи да каже нещо, но се отказа.
– Оставям те на спокойствие. – Обърна се към вратата, но спря. – Благодаря ти, Аби.
– За какво?
– Че си странна птица – усмихна се тя. – Вдъхваш ни надежда.
Амстердам, Холандия, зимата на 1963
Беше една от най-студените зими. Снегът се сипеше като пелена и очароваше безкрайно Аби. В живота си бе виждала много малко сняг. Водата в каналите замръзна. С Джордж се пързаляха с часове и намираха уютни ресторантчета, където се подкрепяха с алкохол и топла яхния. Момичето от моста в Париж – Лизет – отначало ги следваше по цял ден, но студът не му понасяше. Не я омагьосваше като Аби. Джордж писа на семейството º в Париж още щом разбраха, че ги е последвала в Амстердам. Лизет не им казваше на колко е години, ала не изглеждаше на повече от шестнайсет. Родителите º сигурно се тревожеха. Бащата на Лизет отговори на Джордж на френски. Мъжът от рецепцията в хотела им преведе писмото му. Лизет била своенравна и нямало да се прибере у дома, докато сама не реши. Навярно, пишеше баща º, така ще порасне.
Аби тайно се зарадва, че Лизет ще остане. Блазнеше я мисълта, че разбира момичето по-добре от всекиго. Разбираше отчаянието º. Разбираше, че най-трудният период в живота е, когато се преобразяваш. А с Лизет се случваше точно това. Беше научила как родителите º са я изпратили в училище за глухи, но тя избягала. В нейния свят не царяла тишина и не успяла да заживее сред онези, чийто свят е безмълвен. Не бе научила езика на глухонемите и бележките бяха единственото º средство за общуване. Джобовете º винаги бяха пълни със смачкани листове.
Всяка нощ Лизет излизаше на балкона пред стаята си, запалваше ги с клечка кибрит и един по един ги пускаше върху снега по замръзналата улица. Започна да отслабва, защото се хранеше само когато º позволяваха да си сготви сама. И никога, за нищо на света, не вечеряше, защото бе разбила сърцето на възлюбения си на вечеря. При тази мисъл всеки залък засядаше в гърлото º.
Имаше обаче признаци, че Лизет се подобрява. Докато Аби и Джордж се пързаляха по каналите, тя често ги сподиряше по тротоара. Не откъсваше очи от тях и пляскаше шумно с напуканите си от студа ръце, за да ги предупреди, ако приближат опасно до невнимателни деца с шейни.
Един ден те се впуснаха с импровизиран танц върху леда. Стиснала протегнатата ръка на Джордж, Аби се завъртя толкова елегантно и º стана толкова приятно, че веднага повтори движението. Джордж я изпусна и, въртейки се като дервиш, тя полетя по канала. Той се спусна след нея, улови я през кръста и торнадото на тялото º го повлече. Изгубиха равновесие, Джордж падна по гръб, Аби полетя във въздуха и се строполи върху него. Погледите им се срещнаха и те избухнаха в смях. След няколко опита успяха най-сетне да се изправят. Неколцина местни с бежови обувки и панталони и пъстроцветни шалове им помогнаха да изкачат стената на канала и всички заръкопляскаха. Аби погледна към Лизет – тя се смееше и цялото º тяло се тресеше. Не издаваше нито звук, но излъчваше заразителна радост и облекчение. С Джордж отидоха при нея. Паднала на колене, с кожа, блеснала от замръзнали сълзи, тя вдигна очи към тях – изтощена, ала пречистена, като човек, изпитал за пръв път от месеци нещо друго освен чувство за вина.
