– Не умея да танцувам, Селма – паникьоса се той.
– Нима те могат? – Тя посочи Уес и Девън.
– Хей! – престори се Уес на обиден.
Селма довлече Джак на дансинга и започна да изпълнява сложна стъпка, която изискваше той да сложи крак между нейните и да я завърти.
Джак се спъна и си изкълчи глезена.
Селма го изгледа, въздъхна разочаровано и седна отново. Всички други се скупчиха около мъжа.
– Ще донеса лед – втурна се Аби към къщата.
Върна се не с лед, а с Лизет. Тя беше боса. Ноктите на краката º се оказаха лакирани в яркооранжево. Тъмната º рокля беше закопчана накриво и под нея се виждаше лъскав жълт сутиен. Косата º, прихваната с диадема, беше влажна, сякаш тъкмо си е миела лицето. Всички застинаха да не я подплашат – все едно е залутало се диво животно. Лизет никога не излизаше на моравата след залез слънце.
Вече бяха помогнали на Джак да се събуе. Лизет взе торбичката с лед от Аби и я сложи на крака му. Погледна го разтревожено, озъртайки се към скарите, където цвъртяха хамбургерите.
– Добре съм – успокои я той. – Не е счупен. Влизай вътре. Не бой се.
По лицето на Лизет се изписа облекчение. Тя се втурна бързо към къщата, сякаш димът от скарата я гони по петите и всеки момент ще припадне от него.
Останалите помогнаха на Джак да се прибере в бунгалото и решиха да вечерят с него. Дори Селма дойде. Не се извини, но веднъж стана и напълни чашата на Джак – по-дълбоко разкаяние така или иначе не очакваха от нея.
По-късно с лица, зачервени от смях, си пожелаха лека нощ, а Уес помогна на Аби и Кейт да отнесат чиниите и подносите в голямата къща. Аби се качи горе, а Кейт и Уес излязоха навън. Лампите по чадърите не светеха и Девън се опитваше да лови светулки в мрака.
Двамата я наблюдаваха, застанали един до друг. Уес усети как ръката на Кейт досяга неговата. Когато беше на дванайсет, живееше за това – за всяко леко докосване, докато седяха на кея или се пресягаха едновременно към нещо. Знаеше, че тя не се чувства така, поне до последния момент, точно преди да си тръгне. Копнежът, който бяха оставили тук, витаеше от години край езерото. Ала и той бе пораснал, обагрен сега в различен оттенък – по-остър, по-изкусителен и по-наситен. Не можеше да отрече, че се взираше в краката º днес и ги наблюдаваше как се движат. Тя имаше малки гърди и след съсредоточено проучване той се увери, че не носи сутиен. Запита се какво ли ще е да я целуне, какъв ли ще е вкусът на устните º, примесен с виното на Булахдин. Нещата никога нямаше да са толкова невинни, както някога. И все пак… те бяха тук, докосваха се леко и той си помисли колко щастлив би се чувствал да остане цяла нощ така, усещайки ръката º до своята.
– Е, лека нощ, Уес – каза Кейт след малко с леко дрезгав глас. – До утре!
Той кимна.
Кейт извика Девън.
– Алигаторът също ти пожелава лека нощ, Уес – подвикна му момичето, докато се отдалечаваха.
Той седна замислен във вана.
Отдавна не помнеше по-хубава лятна нощ от тази и се страхуваше, че всичко се повтаря – ще се влюби и ще закопнее за живот, който е невъзможен, защото съществува само за миг, тук и с Кейт.
Навярно беше правилно, че Аби продава „Изгубеното езеро“ и той се разделя със земята си. Не бива цял живот да си нещастен, да чакаш съвършения миг. Уес вече живееше добре.
Това беше само едно място.
А Кейт – момиче, което познаваше някога.
Трябваше да се сбогува и с двете.
*
Лизет обичаше вкуса на старите, изпитани рецепти, на ястията, готвени толкова често, че вкусът им е изпълнен със смирената мъдрост на възрастта. Те º припомняха баба º, изгубила съпруга и двамата си синове във войната. Цяла година плакала всеки ден и всеки ден изминавала пътя от дома си до гарата. Чакала ги да се върнат. Сълзите º падали като черни камъни по земята и до ден-днешен тези камъни се забиваха в гумите на автомобилите и въздухът излизаше бавно от тях като стенание. Хората го наричаха „Пътя на скръбта“. Лизет имаше малко спомени от баба си и от къщата º в провинцията. Помнеше хляба, който печеше в почернялата от сажди печка. Помнеше как веднъж баба º разпери осеяните си с петна и сухи като хартия пръсти и º каза, че старите ръце правят най-вкусната храна. Помнеше думите º: „Старите ръце помнят добрите неща.“
Застанала с поднос храна пред вратата на Джак на другата сутрин, Лизет погледна ръцете си.
Бяха остарели. Понякога се изненадваше. Разговорите с Люк често я заблуждаваха, че е по-млада.
Джак отвори вратата. Носеше панталони в цвят каки и розово поло с името на симфоничен оркестър, изписано върху него. Всеки друг би изглеждал женствен или претенциозен с такава дреха. Върху Джак обаче тя излъчваше искреност. Сутринта не го видя да тича на моравата и реши да му донесе закуската.
– Лизет? За мен ли е това? Влез.
Беше влизала много пъти в това бунгало, но никога, когато Джак бе тук. Понякога, след като той си тръгнеше, тя помагаше на Аби да почистят бунгалото и винаги се оглеждаше дали не е забравил нещо. Той обаче беше толкова педантичен, че никога не забравяше нищо. Сега забелязваше любопитно следи от живота му. Върху кухненския плот до няколко шишета с витамини имаше снимка – той и тримата му братя. Върху ниската масичка лежеше айфон, а до него – дамска носна кърпичка.
– На Селма са – обясни Джак. – Снощи всички вечеряха в моето бунгало.
Лизет кимна и остави подноса върху масата. Той се приближи до нея, накуцвайки леко.
– Благодаря ти, но не беше необходимо. Щях да дойда в къщата по-късно. Реших обаче да пропусна сутрешния крос.
Лизет погледна превързания му глезен.
– Добре съм – каза той. – Леко навяхване. Довери ми се. Разбирам от крака.
Тя се почувства неудобно, сякаш неволно е разкрила нещо съкровено – както снощи, когато тичаше към къщата. Влетя в стаята си и едва тогава осъзна, че сутиенът º се вижда. Опипа притеснено илиците, питайки се дали някой е забелязал.
– Ще седнеш ли? – попита я Джак и дръпна стола.
Тя кимна и седна, макар да не разбираше защо. Не възнамеряваше да остава.
Той седна до нея и наля кафе. Не изпитваше необходимост да запълва тишината с думи. Тя го харесваше заради това. Мълчанието º изнервяше повечето хора, но него сякаш го успокояваше. Сигурно затова я привличаше. Никога не бе успокоявала никого освен Аби. И то преди доста време.
За пръв път видя Джак, когато той наближаваше трийсетте. Седеше в трапезарията с по-възрастна двойка. През онези лета бунгалата бяха пълни и сутрин с Аби зареждаха бюфета по няколко пъти. Веднъж дори се наложи да наемат сервитьорка. Лизет помнеше онази сутрин много ярко. Косата º все още бе дълга – сплетена на плитка. Беше облечена в жълта рокля. Носеше поднос с лучени бисквити. Влезе в трапезарията и тръгна към масата. Тогава го видя. Спря стъписана. За миг го взе за Люк. Имаше същата коса и същия нос. Ала беше облечен различно. Усмихна се при мисълта, че Люк е излязъл от кухнята, преоблякъл се е и е решил да се смеси с живите. Джак обаче я погледна и тя забеляза разликата. Този мъж не беше Люк. Незнайно защо това я сломи. По онова време я бе обзело желание да продължи напред. Не, не искаше да разбива нечие сърце, но º липсваше усещането да я обичат, липсваше º тежестта и уханието на мъжкото тяло. Видеше ли дете, сърцето º се свиваше, за да º напомни, че съществува и е възможно да заобича отново.
Ала не беше писано. Тя се върна в кухнята, където седеше Люк и я гледаше съчувствено. Той нямаше да си тръгне, докато не се сбогува с него и с чувството си за вина. А тя не можеше да го направи. Изгубеше ли го, щеше да изгуби нишката, съшила новия º живот. Щеше да стане нехайна и жестока, каквато беше преди.
Желанието да продължи напред изтля бързо. Тогава все още бе млада. Колкото повече остаряваше, толкова по-малко го искаше.
Все пак всяко лято очакваше с нетърпение Джак. Харесваше º да го наблюдава как възмъжава. Чакаше да доведе съпруга. Да дойде с деца. С внуци. Той обаче остана сам и тя се сближи с него. Не искаше, но се случи. Ако беше по-добра към Люк, той щеше да стане мъж като Джак – тих, любезен и преуспял.
– Какво ще правиш, когато Аби продаде „Изгубеното езеро“? – попита внезапно Джак, сякаш е водил мислен разговор с нея и сега º позволява да се включи. – Къде ще отидеш?
Тя вдигна бележника и написа: „Никъде. Ще остана тук.“
Той го прочете и кимна, все едно е очаквал точно такъв отговор. Облегна се назад и погледна в чашата с кафето да потърси някаква тайна, скрита вътре. Пак тишина.
Лизет посочи към яйцата в чинията и изрече беззвучно: „Яж.“
– О, да… Разбира се.
Той остави бързо чашата и кафето се разплиска върху покривката. Лизет му подаде с усмивка вилицата, взе салфетката му и попи петното.
Той я поглеждаше крадешком. Накрая, без да откъсва очи от чинията, попита толкова искрено, че въпросът му прозвуча като приспивна песничка:
– Искаш ли да вечеряш с мен някой ден? След партито? Знам колко работа те чака сега.
