Той излезе навън в мрака на ранната вечер и със стиснати юмруци закрачи нервно пред вратата, смътен силует на трептящата светлина, идваща от огъня вътре. В един момент се спря, обърна се и влезе отново, очевидно взел някакво решение.
Баба седеше на същото място и просто го наблюдаваше със своите невероятни очи. По-малко от час след първия емоционален изблик той почувства как в него започва да се пропуква втори бент и със сетните сили, които му бяха останали, се опита да удържи напиращата стихия. Знаеше, че няма да успее. Знаеше, че трябва да бяга, за да се спаси, но краката му бяха като заковани за пода, а думите започнаха да се леят от устата му с прииждащите емоции. Губеше контрол. Изведнъж се усети как крещи и размахва ръце, хванат във водовъртежа на яростта и отчаянието.
- Какво точно искате от мен? Да изповядам греховете си? Да поканя Исус в живота си? Не е ли малко късно вече за това? Та Той вече е намерил начин да се озове в центъра на цялата каша, която съм забъркал. Не виждате ли колко се срамувам от себе си? Не виждате ли? Ненавиждам себе си. Какво трябва да мисля? Какво трябва да правя сега? Надявах се… - В този момент той рухна вътрешно, едно прозрение сякаш се взриви в съзнанието му и ударната вълна го помете. Дързостта на това прозрение го накара отново да падне на колене. Няколко сълзи се търкулнаха по лицето му и той го закри с длани. - Не разбирате ли? Надявах се… - И тогава го изрече, произнесе на глас онази своя убеденост, която бе поддържал през целия си живот, убеденост толкова дълбока, че бе престанала да бъде осъзната чак до този момент: - Надявах се… че смъртта е краят.
- Той хлипаше и думите трудно намираха пътя си навън.
- Как по друг начин бих могъл да се освободя от бремето на всичко, което съм сторил? Как бих могъл да избягам от себе си? Ако това, което казвате, е истина, за мен няма надежда. Не разбирате ли? Ако смъртта не е краят, за мен няма надежда!
6.
Ч ‘
РАЗГОВОРИ КРАЙ ОГНИЩЕТО
Онова, което иска да дари светлина, трябва да изтърпи горенето.
ВИКТОР фРАНКЪЛ
Тони се събуди отново в къщурката на Баба. Седна в постелята. Навън беше напълно тъмно, а нощният хлад, който полъхваше между окачените на входа одеяла, го караше да потръпва. Две фигури седяха близо една до друга край откритото огнище. Бяха Исус и Баба, които разговаряха тихо за някаква оградна стена, която била значително повредена по време на нощните трусове. Когато видяха, че г буден, те повишиха глас, за да го включат в разговора си.
- Добре дошъл отново, Тони - обърна се към него Исус.
Благодаря… А къде бях досега?
В състояние, което беше комбинация между кома и ярост - обясни Баба.
Ах, да. Съжалявам за това.
О, няма нужда да съжаляваш - увери го Исус. - Призив нието, което направи пред самия себе си, беше порази-iniiio! Не го омаловажавай просто защото се чувстваш Неудобно заради него. Ние смятаме, че това беше наистина >! кпбоко прозрение.
11росто невероятно! - изстена Тони и отново се отпусна по гръб на одеялата. - Изпитвам влечение към смъртта.
Колко утешително. - Той отново седна, защото му хрумна друга мисъл. - Но ако това е вярно, защо толкова ожесточено се боря да остана жив?
- Защото животът е нормата, а смъртта отклонението - обясни Исус. Ти не си устроен да умираш, затова в природата ти е заложено да се противопоставяш на смъртта. Не може да се каже, че изпитваш влечение към нея, просто чувстваш желанието да се предадеш на нещо по-могъщо от самия теб, което би могло да те избави от вината и срама. Срамуваш се от себе си до смърт, така да се каже.
- По това ми напомня за някои други познати - вметна Баба.
- О, сега съм още подобре разположен към себе си. -Тони придърпа едно одеяло и скри главата си с него. -Просто ме застреляйте!
— Можем да ти предложим по-добра идея, ако си склонен да ни изслушаш.
Тони бавно свали одеялото от главата си, стана, взе табуретка и я постави пред топлещите пламъци.
- Целият съм в слух. Не че не бих предпочел да правя нещо друго и да съм на милион други места в този момент, но давайте… не че ще се съглася с вас и не че изобщо вярвам, че случващото се е истина, така че… Говоря безсмислици, нали?
Баба само се усмихна широко.
- Просто ни кажи, като свършиш. Разполагаме с предостатъчно време.
- Добре, свърших. Казахте, че имате по-добра идея от тази да ме застреляте. - От това трябва да произлезе нещо добро, помисли си той. Бог да има идея. Беше ли изобщо възможно? Ако знаеш всичко, как е възможно да ти хрумне „идея“? - Той отново вдигна поглед, двамата го наблюдаваха. - Съжалявам, наистина свърших.
Започна Исус:
- Тони, това е покана, не очакване…
- Но кажете ми първо - прекъсна го Тони, - ще се съглася ли с вашата идея? Това може да ни спести известно време.
Исус погледна към Баба, която кимна.
- Добре тогава, направо да се захващаме за работа. Какво трябва да направя?
- Не искаш ли все пак да разбереш с какво се съгласяваш? - попита го Исус.
- По своя воля ли избрах да се съглася? По никакъв начин ли не бях принуден?
- Избра по своя воля.
- Е, тогава ви вярвам. - Тони отново седна на мястото си, донякъде изненадан от себе си. - Не ми се ще да призная, но неведението започва да ми се нрави. Разберете ме правилно, обикновено не правя така, никога не поемам риск, не се доверявам на някого без някаква гаранция или най-малкото споразумение за поверителност… Впрочем вие не желаете подобно споразумение, нали?
- Никога не съм имал нужда от такова - засмя се Исус.
- И така, какво се иска от мен?
- Ние… чакаме. Гледаме как огънят гасне.
Странно спокойствие беше обзело Тони, може би заради признанието и катарзисното освобождаване на емоциите. Той вдиша дълбоко и придърпа табуретката си още по-близо до пламтящите цепеници, които припукваха и от време на време подскачаха, сякаш възбудени от своята ослепи-телност.
- Исус, казвал ли съм Ти, че имаш… - Щеше да каже ..красиви очи“, защото това беше първото, което му дойде наум, но притеснен, че може да е неуместно,’ го промени на „забележителни очи“.
- Често ми го казват. Наследил съм ги от моя Баща.
- Йосиф ли имаш предвид? - поинтересува се Тони.
- Не, не Йосиф - отвърна Исус. - Йосиф беше моят рнстрок, от него не съм наследил никакви гени. Бях осино-
- О, имаш предвид… - Тони посочи нагоре. - …твоя Татко Бог?
- Да, моя Татко Бог.
- Никога не съм харесвал твоя Татко.
- Не го познаваш - увери го Исус с топъл глас, в който нямаше и нотка обида.
- Не искам и да го познавам - упорстваше Тони.
- Твърде късно с вече, братко - отвърна Исус. - Харесваш ли Сина, харесваш и Отеца.
- Хм! - изсумтя Тони, след което тримата отново замълчаха, хипнотизирани от танца на пламъците, които лакомо поглъщаха плячката си. След известно време Тони попита: - Твоят Баща не е ли Бог от Стария завет?
Отговори му Баба, която стана и се протегна.
- О, Бог от Стария завет! Да ти кажа право, той направо ме влудява!
След като каза това, тя се обърна и минавайки през лабиринта от одеяла, отиде в спалнята. Исус погледна Тони и двамата се засмяха, след което отново се вгледаха в огнището, където огънят вече се бе превърнал в тлееща жарава.
- Исус, коя всъщност е тази жена… Баба? - прошепна Тони.
- Чух те - долетя гласът на Баба от другата стая. Тони се усмихна, но не й отговори.
- Тя е като теб. Лакота.
- Като мен? - изненада се Тони. - Какво искаш да кажеш? Как така като мен?
- Тони, всеки от нас принадлежи към някое племе, а всички сме членове на народа на двуногите. Моето племе са юдеите, а в твоите жили тече кръвта на племето лакота.
- Наистина ли? - Струваше му се невероятно. - Да не би тя… да не би тя да е моя истинска баба?
- Само според кръвта, водата и Духа, не и според плътта. Нямаш родствена връзка с нея, но тя е родственица с теб.
- Не разбирам.
- Изненадва ли те това? - Усмихна се Исус. - Нека отговоря на въпроса ти другояче. Тази силна, храбра и красива жена в другата стая е Светият Дух.
- Тази жена, тази индианка е Светият Дух?
Исус кимна, а Тони поклати глава.
- Не очаквах да изглежда така. Представях си, че Светият Дух ще изглежда, знам ли, по-призрачен, по-сияен, като някакво силово поле, а не… - Той снижи глас до шепот: -…като възрастна жена… - След което, почти без глас, само с движение на устните довърши: - Която живее в порутена къщурка.
- Ха-ха! - Исус се разсмя с дълбок глас.
От другата стая Баба отново се обади:
- Мога да бъда и сияйна. Ако искаш да съм сияйна или призрачна, мога и така да се проявявам… а ако смяташ, че пс обичам порутени къщурки, не ме познаваш достатъчно добре!
Тази лекота и закачливост в разговора беше нещо изцяло ново за Тони. Беше свикнал общуването винаги да е изпълнено с напрежение, да внимава за капани, подвижни пясъци и минни полета. В думите на сегашните си събеседници не можеше да долови скрити помисли. Общуването с тях беше неподправено, автентично, изпълнено със състрадание и доброта, приятно и в известен смисъл опасно.
