Коте дълго търка плота, сякаш се колебаеше дали да отговори.
— Мисля, че винаги е имало лоши неща — отвърна той. — Може би само ние, по-възрастните, ги забелязваме.
Греъм се готвеше да кимне утвърдително, но внезапно се намръщи.
— Само дето ти не си стар, нали? Забравям за това през повечето време. — Той огледа червенокосия мъж от горе до долу. — Искам да кажа, че ти се движиш като по-стар човек, говориш така, но не си такъв, нали? Обзалагам се, че си на половината на моите години. — Изгледа съдържателя с присвити очи. — На колко години си всъщност?
— Достатъчно съм стар, за да се чувствам стар — уморено се усмихна съдържателят.
— Твърде млад си, за да се държиш като стар — изсумтя Греъм. — Би трябвало да тичаш подир жените и да се забъркваш в неприятности. Остави на нас, старите хора, да се оплакваме, че светът се разпада.
Старият дърводелец избута стола си назад от бара, обърна се и се отправи към вратата.
— Днес по време на обедната почивка ще се върна да поговоря с тоя твой писар. И няма да съм само аз. Има много хора, които ще искат да си уредят нещата официално, щом им се удава такава възможност.
Съдържателят си пое дълбоко дъх и бавно го изпусна.
— Греъм?
Мъжът се обърна с една ръка на дръжката на вратата.
— Не си само ти — каза Коте. — Положението не отива на добре и нещо ми подсказва, че ще стане още по-зле. Не би навредило човек да се подготви за тежка зима. И може би да е готов да се защити, ако се наложи. — Съдържателят сви рамене. — Поне инстинктът ми подсказва това.
Греъм мрачно стисна уста и сериозно поклати глава.
— Радвам се, че не само на мен ми се струва така.
След това той се насили да се усмихне и взе да навива ръкавите на ризата си, докато се обръщаше към вратата.
— И все пак — рече — човек трябва да събира сеното, докато още има слънце.
* * *
Малко по-късно семейство Бентън спряха до странноприемницата с каруца, натоварена с късни ябълки. Съдържателят купи половината и прекара следващия един час в сортиране и подреждане.
Най-зелените и твърдите отидоха в бъчвите в мазето. Внимателно ги поставяше вътре и ги увиваше в дървени стърготини, преди да закове капаците. Онези ябълки, които бяха почти узрели, отидоха в килера за провизии, а съдбата на тези, които имаха наранявания или кафяви петна, бе да бъдат използвани за приготвяне на сайдер. За тази цел бяха нарязани на четвъртинки и хвърлени в едно голямо калаено корито.
Докато сортираше и опаковаше, червенокосият мъж изглеждаше доволен. Но ако човек се вгледаше в него по-внимателно, щеше да забележи, че докато ръцете му са заети с работа, очите му са отнесени, загледани в далечината. И макар изражението му да беше спокойно и дори приятно, в него нямаше радост. Той не си тананикаше и не подсвиркваше, докато работеше. Не си припяваше.
Когато и последните ябълки бяха сортирани, той пренесе металното корито през кухнята и задната врата и го изкара навън. Есенната сутрин беше студена. Зад странноприемницата, на завет край дърветата, той беше засадил своя малка лична градина. Изсипа нарязаните ябълки в дървената преса за сайдер и стегна капака й, докато вече не можеше да се върти.
Коте нави ръкавите на ризата си до лактите, след което стисна ръкохватките на пресата с издължените си грациозни ръце и ги задърпа. Пресата започна да се спуска надолу, като в началото притискаше ябълките плътно една към друга, а после ги замачка. Съдържателят завърташе и дърпаше отново. Завърташе и дърпаше отново.
Ако някой можеше да го види в този момент, щеше да забележи, че ръцете му не са отпуснатите ръце на кръчмар. Когато дърпаше дървените ръкохватки, мускулите на ръцете му изпъкваха твърди като усукани въжета. Кожата му беше набраздена от стари белези. Повечето бяха бледи и тънки като пукнатини върху зимен лед. Други бяха червени и гневни и изпъкваха върху светлия тен на кожата му.
Ръцете на съдържателя хващаха и дърпаха отново и отново. Единствените звуци бяха ритмичното проскърцване на дървото и бавното църцорене на сайдера, който течеше в кофата отдолу. В тях имаше ритъм, но не и музика, а очите на съдържателя бяха отсъстващи и безрадостни и толкова светлозелени, че можеха да минат за сиви.
> 2.
> Бодлива зеленика
Летописеца слезе по стълбите и влезе в общата стая на „Пътният камък“ с плоската си кожена чанта, метната през едното рамо. Спря на входа и погледна към съдържателя, който съсредоточено се беше навел над нещо на бара.
Летописеца се прокашля и пристъпи в стаята.
— Съжалявам, че спах до толкова късно — извини се той. — Всъщност не е… — Той не довърши, когато видя какво имаше върху плота. — Да не би да правиш пай?
Коте вдигна поглед от заниманието си да оформя края на кората с пръсти.
— Пайове — каза той, като наблегна на множественото число.
— Да. Защо?
Летописеца отвори уста и после я затвори. Погледът му се премести върху меча, който висеше сив и безмълвен зад бара, и после се върна върху червенокосия мъж, който внимателно притискаше кората по ръба на тавата.
— Какъв пай?
— Ябълков. — Коте се изправи и направи три внимателни разреза в кората на пая. — Знаеш ли колко е трудно да направиш хубав пай?
— Май не — призна Летописеца и неспокойно се огледа наоколо. — Къде е помощникът ти?
— Един господ знае — отвърна съдържателят. — Доста е трудно. Имам предвид да се правят пайове. Човек не би си го помислил, но процесът е доста дълъг. Хлябът е лесен. Супата е лесна. Пудингът също. Но паят е сложна работа. Това е нещо, което никога не осъзнаваш, докато сам не се опиташ да го направиш.
Летописеца кимна неопределено в знак на съгласие, без да знае какво точно се очаква от него. Свали чантата от рамото си и я остави на една близка маса.
— Нали знаеш, че когато пресоваш ябълки за сайдер, остава нещо като каша? — Коте избърса ръце в престилката си.
— Пюрето ли?
— _Пюре_ — повтори Коте с дълбоко облекчение, — _така_ се наричаше. Какво правят хората с него, след като изцедят сока?
— От смачканото грозде може да се направи слабо вино — отвърна Летописеца — или олио, ако количеството е голямо. Но ябълковото пюре е, общо взето, безполезно. Можеш да го използваш за тор, но не върши кой знае каква работа. Хората обикновено го дават за храна на добитъка.
Коте кимна замислено.
— Не ми се вярваше, че може просто така да го изхвърлят. Тук оползотворяват всяко нещо по един или друг начин. Пюре — повтори той, сякаш опитваше вкуса на думата. — Това ме човъркаше от две години.
— Всеки в града можеше да ти го каже. — Летописеца изглеждаше озадачен.
Съдържателят се намръщи.
— Ако е нещо, което всеки знае, не мога да си позволя да питам за него — каза той.
Чу се шум от затръшване на врата, последван от весело, разсеяно подсвиркване. Баст се появи от кухнята, метнал на рамо наръч клони от бодлива зеленика, увити в бял чаршаф.
Коте кимна мрачно и потри ръце една в друга.
— Чудесно. Сега как ще… — Той присви очи. — Това да не са хубавите ми чаршафи?
Баст погледна надолу към вързопа.
— Ами, Реши — бавно отвърна той, — зависи. Имаш ли лоши, грозни чаршафи?
Очите на съдържателя проблеснаха гневно за миг, после той въздъхна.
— Предполагам, че това няма значение. — Коте се протегна и издърпа един дълъг клон от наръча. — Както и да е, какво ще правим с това?
— И аз самият не съм наясно, Реши — сви рамене Баст. — Знам, че „ситите“ са препускали с венци от бодлива зеленика на главите, докато преследвали „танцьори в кожа“…
— Не можем да се разхождаме насам-натам с венци от бодлива зеленика — прекъсна го недоволно Коте. — Хората ще започнат да говорят.
— Не ме е грижа какво мислят местните флегми — промърмори Баст и започна да преплита няколко дълги гъвкави клонки. — Когато някой танцьор влезе в тялото ти, ставаш като кукла. Могат да те накарат да отхапеш собствения си език. — Той сложи неоформения кръг върху главата си, провери дали му става и сбърчи нос. — Боде.
— В историите, които съм чувал — вметна Коте, — бодливата зеленика също така не им позволява да излязат от тялото.
— Не можем ли просто да носим желязо? — попита Летописеца и двамата мъже зад бара го изгледаха с любопитство, сякаш почти бяха забравили, че той е там. — Искам да кажа, ако е фаелинг…
— Не казвай „фаелинг“ — прекъсна го пренебрежително Баст, — така звучиш като някое дете. Нарича се „фае“. В краен случай „фаен“.
Летописеца се поколеба за момент, преди да продължи:
— Ако това нещо се пъхне в тялото на някой, който носи желязо, то няма ли да го нарани? Няма ли да го накара да изскочи обратно навън?
— Те Могат Да Те Накарат Да Отхапеш Собствения Си Език — повтори Баст, сякаш говореше на някое особено глупаво дете. — Щом веднъж са влезли в теб, ще използват ръката ти, за да извадят собственото ти око също толкова лесно, колкото е лесно да откъснеш маргаритка. Какво те кара да мислиш, че няма да се погрижат да махнат някоя гривна или пръстен? — Той поклати глава, свел поглед, докато вплиташе още една яркозелена клонка от бодлива зеленика в кръга, който държеше. — Освен това проклет да съм, ако нося желязо.
