На кея лежеше по корем онова дете с необичайния вкус за дрехи и се взираше във водата. Явно чакаше алигатора, за който непрекъснато говореше. Целият му свят бе обвит в прозрачен мехур, блещукащ около нея под слънчевите лъчи. Светлината му заслепи Селма, но тя не успя да откъс-
не очи от момиченцето.
Размекваше се.
Колкото по-бързо Аби продадеше това място, толкова по-добре. Започваше да се привързва към него. А жените като нея разбираха колко опасно е да се привържеш.
– Идваш ли, красавице?
Той я отвращаваше леко. Усещаше го, но все пак тръгна към него.
– Най-добрите неща си струват чакането.
*
Тортата върху масичката в трапезарията беше широка и на три пласта. Шоколадовата глазура отгоре бе оформена като клон, от който по страните на тортата като воал се спускаха карамелени лиани. Аби не откъсваше поглед от нея. Защо Лизет я бе направила толкова голяма? Щяха да ядат торта седмици наред.
Аби седеше зад писалището във фоайето и се опитваше да се съсредоточи върху кръстословицата пред нея. Седембуквен синоним на „последствие“? Не се сещаше. И какво от това? Шумът от захлопващи се автомобилни врати я разсейваше почти толкова, колкото и миризмата на шоколадова торта. Булахдин º каза, че ще дойдат неколцина от града. Тя не повярва, но гласовете отвън я опровергаваха. Отдавна не бяха се стичали хора край езерото. Не искаше да се обнадеждава. Все пак се напрягаше да долови думите, да следи разговорите, заглушени от цъкането и жуженето на климатика.
Сведе очи и се помъчи да се съсредоточи върху кръстословицата. Джордж не би устоял да е вътре, ако отвън има увеселение. Той обичаше да е в центъра на събитията. Създаваше нови приятелства, посредничеше при летни романси, помагаше при първи стъпки. Обичаше това място. Обичаше този град.
Аби чу смях. Непознат глас. Завъртя химикалката. Преди петдесет години щеше да отвори вратата, да погледне навън и да види множеството, скупчено около Джордж. Отвореше ли вратата сега, нямаше да види никого. Нямаше да види и Джордж.
Накрая не издържа. Партито щеше да започне официално след четирийсет и пет минути, но тя искаше да излезе и да види.
Отвори вратата и зяпна изненадано при вида на стълпотворението.
Всички лица бяха познати. Последните петдесет години от живота º се бяха събрали в тесен, обозрим кръг пред очите º. Паркираните коли запълваха цялата алея и изчезваха сред дърветата, явно чак до магистралата.
Били Ларкуърди и оркестърът му свиреха под навеса до дансинга. Младежът, започнал да свири тук през почивните дни, сега беше възрастен мъж. Внукът му свиреше на мандолина в групата. Тук бяха и Норма и Хийт Къртис – младоженци от града, които преди двайсет години не можеха да си позволят меден месец и Аби и Джордж ги поканиха безплатно на „Изгубеното езеро“. Десет месеца по-късно им се роди момче, което нарекоха Джордж. Тук бяха и Грейди от пицарията, и Харолд от „Фреш Март“, и Халона от студиото за танци. Имаше десетки млади жени и мъже, на които Аби и Джордж бяха давали работа през годините – пораснали сега, довели семействата си. Тези хора ги бяха приели гостоприемно в живота си, в града си, а на свой ред Аби ги бе допуснала в сърцето си.
На Джордж щеше да му хареса това.
Зърна червена коса.
Тя пристъпи импулсивно напред. Зърна пак червената коса и тръгна бързо край алеята и сред тълпата. Хората я познаха, потупваха я по гърба и я прегръщаха. Наложи се да забави ход. Някои настояваха да поговорят, а тя им повтаряше:
– Да, разбира се, веднага се връщам.
Нов отблясък.
Тръгна към него, загуби го за секунда, после пак го видя в края на моравата. Шумът около нея замря, чуваше само как кръвта бучи в ушите º. Той стоеше с гръб към нея. Протегна ръка и го докосна по рамото.
Той се обърна.
Беше Уес.
– Аби! – приведе се да я прегърне. – Добре дошла на партито си!
Тя занемя за миг, търсейки думите. Едва сега осъзна колко прилича Уес на Джордж.
– Благодаря… Много… много съм изненадана.
– Ехо! Аби е тук! – извика Уес на тълпата.
Хората запяха „Тя е добър приятел“. Някои дори º поднесоха подаръци. Зад искрените им усмивки и щастливите спомени прозираше и лека тъга. Не се сбогуваха само с Аби. Тук имаше нещо повече.
Ласло я поздрави, плувнал в пот в тъмния си костюм. Съобщи º, че е довел адвоката си и иска днес да подпишат документите. Преструваше се, че партито го забавлява, но тя долови с какво нетърпение очаква да приключат сделката и да си тръгне.
Едва след час успя най-сетне да поседне. Някой сложи пред нея чиния с печено месо. Чувстваше се леко дезориентирана. Току се взираше в плаката.
„Сбогом, Аби!“
Което означаваше „Сбогом, Джордж“, „Сбогом, Съли“, „Сбогом, Лизет“, „Сбогом, петдесет години спомени“.
През цялото време търсеше знак. Ала не такъв. Прииска º се да не е излизала от къщата.
– Много гости, а? – каза Кейт зад нея.
Седна до леля си и º подаде бутилка с вода. Носеше тъмнозелена памучна рокля без презрамки. Изглеждаше ослепително с късата си коса и изящния врат. През последните дни бе получила загар от слънцето и изглеждаше по-силна и по-здрава отпреди. Аби се зарадва, задето е останала поне досега тук, за да даде на племенницата си тази толкова необходима седмица.
Взе бутилката, разви капачката и отпи.
– Знаеше ли, че ще дойдат толкова хора? – попита с присвити очи.
Кейт се засмя.
– Всички се надявахме да дойдат. Слухът плъзна и явно всички са пожелали да дойдат. Булахдин си приписа заслугата. – Потърсиха с поглед възрастната жена и я видяха да пристъпва към плаката. Този път не само го свали, ами го и смачка, и го понесе към бунгалото си с предизвикателно изражение. – Ласло го донесе – обясни Кейт. – Но те не иска партито да е прощално.
– Честно казано, и аз не искам да е прощално – въздъхна Аби, признавайки го гласно за пръв път.
Думите се отрониха тежко. Дълго ги беше носила у себе си.
Внезапно Кейт се усмихна.
– О, Аби! Знаех си! Не е късно! Измислих изход. Искам да обсъдя нещо с теб.
Аби се изненада от въодушевлението º.
– Какво да обсъдим?
– Ако имаш достатъчно пари да пътуваш, без да се налага да продаваш комплекса, щеше ли да го продадеш?
Аби опря студената бутилка в челото си.
– Вероятно.
– О… – сепна се Кейт и лицето º тутакси посърна. – Добре тогава.
– Главно защото няма кой да се грижи за него, докато ме няма – продължи леля º. – Дори да иска, Лизет не би могла по очевидни причини. А ще ми струва скъпо да наема служители.
Кейт вирна брадичка.
– Ами ако аз купя „Изгубеното езеро“? Или дял от него? Ще имаш пари да пътуваш. А с Девън ще останем тук да се грижим за мястото, докато те няма. Така ще има къде да се върнеш.
Аби не успя да се сдържи и се разсмя. Ама че въздушна кула! Само дете би скроило такъв план!
– Кейт…
– Не си подписала нищо – напомни º бързо племенницата º! – Не се налага да се отказваш от това място. Аз имам пари. Защо да не ги инвестирам в „Изгубеното езеро“? Тук ми харесва. На Девън също. Една година. Дай ми една година.
Аби се втренчи в нея, осъзнала, че говори сериозно. Кейт вече не беше дете, което съчинява истории. Едва сега го виждаше.
– Наистина ли можеш да си го позволиш?
– Да, с парите от продажбата на къщата ми. Къщата, която си купила ти. Логично е да ги инвестирам тук. От няколко дни го обмислям. Умея да рекламирам. Това правех за магазина на Мат. Измислих дори логото. Бива ме! Ще съживя бизнеса.
Възрастната жена се усмихна. Ала веднага поклати глава. Не биваше да възлага големи надежди.
– Късно е. Ласло и адвокатът му са тук. Искат днес да подпиша документите.
– Чакай – обърка се Кейт. – Щом той има адвокат, не трябва ли и ти да имаш?
– Не. Искам просто всичко да приключи.
– Не е късно, Аби.
– Инвестирай парите си в нещо по-добро.
– Няма по-добра инвестиция от тази – възрази Кейт и очите º се насочиха към дъщеря º.
Три момичета на нейната възраст º говореха, размахвайки оживено ръце. Засмяха се, втурнаха се към моравата и º махнаха да ги последва. Девън погледна към езерото и хукна след тях.
– Трябва да продължиш напред – каза Аби. – Всички трябва да продължим напред. Дори Уес.
Това привлече вниманието на Кейт. Тя се обърна отново към леля си.
– Какво общо има Уес?
– Той ще работи с чичо си Ласло.
– Чакай… Чичо? – Изражението на Кейт се промени рязко. – Ласло е чичо на Уес?
– Не ти ли е казал?
– Не. Как така ще работи с него?
– Щом сключа сделката с Ласло, Уес ще инвестира земята си в проекта му. Ето защо не е редно да се отказвам. Колелото вече се е задвижило.
– Значи Уес има интерес от продажбата на „Изгубеното езеро“?
– Не знам дали може да се нарече така. – Аби взе пластмасовите нож и вилица, готова да опита печения стек пред нея – последното º хранене като собственик на това място. Поне десертът щеше да е вкусен. – Връзката на Уес с това място е сложна.
