добрите º приятелки. Тя отричаше яростно. На Булахдин º беше все едно.
– А ти не се оплаквай – обърна се тя към Селма и я посочи с костеливия си показалец. – Беше ти на път.
– Живея в Меридиън. Мисисипи. А ти – в Спартанбърг, Южна Каролина. Не ми е на път.
– Моля ти се! И бездруго нямаш по-интересно занимание.
– Не ме бъркай със себе си, стара жено. Аз си търся нов съпруг!
Селма беше на шейсет и пет, но казваше на всички, че е на петдесет. Твърдеше, че е експерт по мъжете, макар седемте бивши съпрузи според някои да означаваха колко експертно умее да греши. Тя флиртуваше с всички мъже, отсядащи тук през лятото – небрежно, като втора природа, все едно птица размахва криле, когато пада. Преди трийсет години бе посетила „Изгубеното езеро“ с третия си съпруг. Скоро се разведе с него – както с останалите – но продължи да идва. Никой не разбираше защо. Изобщо не º личеше да се забавлява.
– Отбихме се в града за продукти – обяви Булахдин.
– Тоест Булахдин купи шест бутилки вино – уточни Селма.
Възрастната жена остави дамската си чанта върху писалището и се облегна на него с дълбока въздишка.
– Споменах на неколцина местни, че продаваш „Изгубеното езеро“. Изненадаха се.
– О! Още не съм казала на никого – обясни Аби.
Тя я погледна сериозно. Очите º приличаха на мътносивкави кристални топчета.
– Тайна ли е?
– Вече не – обади се сухо Селма, застанала на прага, готова за бягство.
– Не е тайна – каза Аби. – Просто стана набързо. А и никой в града не се интересува. От комплекса, имам предвид. Сега печелят основно от водния парк. „Изгубеното езеро“ вече не носи полза на никого. Промяната сигурно ще облагодетелства Съли.
– А ти какво ще правиш? – попита Булахдин.
– Списък. После трябва да измисля къде да преместя всичко. След това ще пътувам. С Джордж мечтаехме да се върнем в Европа.
Булахдин изсумтя.
– Представям си как е реагирала Лизет.
– Не иска да си тръгва.
Очите на Аби се насочиха отново към входната врата, сякаш чакаше още някой да влезе.
– Джак не е с нас, ако търсиш него – каза Булахдин.
– Е, него бих го докарала с удоволствие – вметна Селма.
Аби се обърна към стената, където бяха окачени ключовете. Едва сега осъзна колко е разчитала Джак да дойде. Намекна го. Ала Джак, при всичките си чудесни качества, невинаги схващаше подтекста. Трябваше да е по-ясна. Това бе последният му шанс. Откачи два ключа с тежки месингови ключодържатели.
– Ето ключовете за бунгалата ви. Не са почистени. Длъжна съм да ви предупредя.
Селма се приближи и взе ключа за своето бунгало.
– Да, последното ни лято тук несъмнено ще е неповторимо.
Булахдин също си прибра ключа и дамската чанта.
– Селма, казвали ли са ти, че прекаляваш с хленченето?
– Не.
– Лъжкиня.
– Така ли ще си прекарам лятото? – простена Селма, отвори вратата и зачака Булахдин. – Търпейки обидите на такива като теб.
– Такива като мен? За много извисена ли се мислиш?
– Внимавай, стара жено, да не те оставя тук.
– Няма страшно. – Старицата бръкна в чантата, извади връзка ключове и ги раздрънка. – Ключовете за колата ти са у мен.
– За какво са ти?
Възрастната жена се разкикоти и тръгна към вратата.
– Булахдин, ако се опиташ да подкараш колата ми, ще се обадя в полицията!
Аби се запъти към кухнята с усмивка. Радваше се, че дойдоха.
За да стигне до пералнята, трябваше да мине през кухнята. Лизет стоеше пред празния стол до хладилника, сложила ръце на кръста. Често се взираше така в стола.
– Е, сигурно ще се зарадваш, че Селма и Булахдин все пак дойдоха. Храната няма да отиде на вятъра.
Аби махна към шарените емайлирани тави върху печката в забележителната кухня – царството на Лизет. Уредите бяха кобалтовосини, а стените – от неръждаема стомана. Ярки бели лампи осветяваха помещението.
Бащата на Лизет почина няколко години, след като тя напусна Париж. Очевидно бе забравил да промени завещанието си или бе очаквал рано или късно дъщеря му да се върне. Или изобщо не се беше сетил за нея – съвсем естествена възможност, съдейки по това, което Лизет бе разказвала за него. Така или иначе, тя наследи половината от скромното състояние на баща си. Майка º – другата половина. Парите на Лизет обясняваха красивата кухня в иначе запуснатата главна къща. Те обясняваха и защо Аби никога не се притесняваше колко струва храната. Лизет се грижеше за това. За да е щастлива, Лизет се нуждаеше само от покрив над главата си и от някого, на когото да готви – нещо, което Джордж и Аби винаги º осигуряваха.
Лизет повдигна вежди и в очите º блеснаха красноречиви искри: „Казах ти.“
– Нищо подобно. Дошли са да се сбогуват. – Аби се поколеба и добави: – Лизет, ще трябва да ми помогнеш при преместването.
Деликатната челюст на Лизет изпъкна. Тя написа в бележника: „Казах ти, че няма да замина.“
– Но аз заминавам. Ела с мен. Ще вземеш стола.
Тя упорито отказваше да приеме факта, че Аби знае за стола. И винаги се сепваше леко, когато го споменаваше – като дете, заловено да върши пакост.
„Оставам… Върви си. Трябва да сготвя обяд за гостите.“
Аби излезе от кухнята, замислена колко по-лесно щеше да бъде, ако Джак бе дошъл. Сега се налагаше да намери друг начин да накара Лизет – и призраците º – да си тръгнат.
3.
Табелите край магистралата обещаваха пресни плодове, прасковен сайдер и орехи с канела. Минаха край поне шест, всяка с ръкописен надпис и много удивителни. Кейт очакваше с нетърпение следващия знак, обземаше я напрежение, каквото изпит-
ват само наистина изгубените – започваше от стомаха и се разпростираше към раменете и върховете на пръстите, стиснали волана. След двайсетина километра имаше плодове. Осемнайсет, шестнайсет.
Кейт и Девън започнаха да поздравяват с викове всяка табела – по-възторжени, колкото повече наближаваха.
Дванайсет!
Осем!
Четири!
Най-после като по чудо отбивката се появи и Кейт спря на покрития с чакъл паркинг пред сивата барака. Прах, мушици и трептяща мараня обвиваха мястото като мехур, сякаш всеки момент ще се търкулне към някоя друга крайпътна полянка.
Кейт изключи двигателя на субаруто, колата спря да вибрира и крайниците º натежаха от внезапния покой. Девън изскочи от колата и хукна към малката веранда на бунгалото. Гледката припомни на Кейт как с родителите º кръстосваха пътищата през горещите, лепкави летни дни. Баща º напълваше резервоара с бензин и караше, докато се изпразни наполовина. После потегляха обратно. Обикаляха из Джорджия и намираха мотели с басейни, магистрални магазинчета и стари сергии за плодове.
Кейт беше на тринайсет, когато баща º почина. Пътешествията приключиха. Вече не се отбиваше след училище във видеотеката му, да гледа филм след филм. Майка º се смахна леко, все едно е натиснала бутона за извънредни ситуации – жените от семейството казваха, че става така, когато изгубиш съпруга си. Не излизаше от стаята си месеци наред. В осми клас Кейт се прехранваше с понички, сандвичи и пуканки. Криеше се, когато добронамерени съседи почукваха на вратата – след първия път, когато ги пусна и се учудиха защо майка º не иска да ги види.
У Кейт още дремеше омраза към скръбта на майка º. Помнеше какво º каза тя в деня, когато с Мат отидоха в кметството да се оженят. „Надявам се да не го изгубиш.“ Прозвуча като прокоба. Макар и не толкова очевидно като майка си, тя също бе натиснала бутона. Би трябвало да се досети, че Девън разбира. Децата винаги знаят кога майките им полудяват – просто не го признават пред никого.
Насекомите огласяха с жуженето си летния следобед. Тя слезе от колата и го усети като туптене, отмерващо пулса на дърветата. Плътният влажен зной, уловен в капана на песъчливата земя и ниските облаци, º се стори чужд, натрапчив и нов.
Качи се на верандата при Девън, отвори вратата и двете влязоха вътре. Вентилаторите бучаха, раздвижваха горещия сладък въздух и не позволяваха на осите да кацат върху кофите с плодове. Четирима клиенти – явно туристи – разговаряха шумно. Кейт бе паркирала до техните коли. Едната беше от Флорида, другата – от Северна Каролина.
Туристите се обърнаха и се втренчиха в Девън – в зелените º каубойски ботуши от миналого-
дишната училищна драматизация на „Хайди“, в крилата на фея, измачкани от дългия престой в колата, и в любимите º очила с рамки на зеброви шарки. Приличаше на експонат от летен панаир. Когато излезе от стаята си, облякла всичко, което Крикет º бе забранила да носи, Кейт се усмихна. После обаче осъзна какво означава това. Преценила, че сега е последният º шанс да облече каквото пожелае, Девън бе облякла всичко. Не вярваше, че майка º ще спечели войната с баба º по този въпрос.
Кейт отвори старата хладилна витрина. Извади кутия пепси за себе си и чиъруайн за Девън. Взе и две от наредените до касата хартиени фунийки с канелени орехи.
