След като ми се яви за пръв път, под формата на орб, с Уилям редовно общуваме по телепатия между сеансите. Той изниква в главата ми в най-неочаквани моменти, което понякога дава много комични резултати. Наскоро бях в едно звукозаписно студио в Ню Йорк, където работех върху нов диск за медитация, който имаше за цел да помага на децата да се освобождават от проблемите, тревогите и страховете и да откриват в себе си положителни чувства, които да споделят с външния свят. Медитацията повежда малчуганите по пътя на вътрешното самооткриване, което ги кара да отварят различни кутии, всяка със своето специфично съдържание.
Тъй като записвах една част, аз насърчих децата да напълнят «кутията на въображението» си с каквото поискат (тази кутия е празна, защото въображението е нещо безгранично). Тъй като съм крайно визуализираща личност, буквално виждах и усещах онова, което казвах на децата да правят. Изведнъж — и това бе познато чувство — реалността ми се измести и неочаквано кутията във видението ми се изпълни с жаби, които започнаха да излизат от нея и да се отдалечават с подскоци. Знаех, че Уилям пак е завладял реалността ми. Осъзнах какво става и се разсмях. В крайна сметка не изтрих този смях от записа, понеже той прави нещата далеч по-забавни за слушателите.
Когато почувства, че е готов за още лечебна работа, Уилям се свързва с мен по телепатия. Майка му често се обърква, когато ми изпраща електронно писмо, с което да запази час, и открива, че вече съм го направила. Тя обаче е много непринуден човек и едва ли е необходимо да споменавам, че в такива случаи много се смеем. Тъй като повечето ни сеанси се провеждат от разстояние, когато работя с Уилям, го карам да участва етерно в процеса. Това е възможно, тъй като той притежава многоизмерна дарба. Когато ми помага, сеансите постигат страхотни резултати. Освен това да се работи с него е много забавно. Наскоро, когато вече приближавах края на лечебния сеанс е Уилям, «връзката» беше прекъсната и съзнанието ми се изпълни с картини — кратки филмчета с клоуни. Много клоуни! Той караше клоуните да ми правят физиономии и да вършат щуротии. И двамата избухнахме в смях. Очевидно Уилям бе убеден, че сме свършили работата за деня. Отговорих му по телепатия, че зная това. Добре, добре, Уилям, разбрах те!
Друг път към края на сеанса реалността ми се промени и видях цяла тълпа странно изглеждащи хора на борда на космически кораб, който доста приличаше на моста в «Старшип Ентърпрайз» от «Стар Трек». Този, който виждах в съзнанието си обаче, бе малко по-стар. Имаше един много висок мъж, който очевидно ръководеше всичко. След сеанса се обадих на майката на Уилям и я попитах дали той не е проявявал някакъв особен интерес към сериала «Стар Трек». Отговорът й ме удиви. «А имаш предвид онзи, високия? Това е най-добрият приятел на Уилям, Улу. Уилям много пъти е посещавал леля си за едно с него».
Уилям често посещава леля си по същия начин, както идва при мен. Свързва се и с хора, с които би искал да работи или просто да се запознае и ги уведомява, че пристига. Телепатичните му контакти не се ограничават с мен, а се увеличават постоянно, тъй като броят на хората, които могат да го чуят, постоянно нараства. Освен това Уилям ми препраща други деца. Казва им кога са готови за работата, която върша. Неговите напътствия към другите деца са тясно свързани с нивото на еволюция в техните енергийни полета. Ако не са достатъчно усъвършенствани, ги съветва да изчакат. Когато стигнат съответното еволюционно ниво, им казва да се свържат с мен.
Все пак сеансите ми с него не са само забавление. Двамата сме предприемали «пътувания» в неговото минало, както и в живота на другите му аспекти. Имахме причини да го правим. През живота си, както и в предишните си животи, ние постоянно обменяме енергия с други хора, места и дори събития. Всеки път, когато навлезем в ново житейско преживяване, ние носим със себе си онова, което сме били и направили до този момент. Понякога част от тази енергия е с объркани функции или увредена. Уилям реши, че трябва да се върнем в Атлантида. Не ме уведоми защо, само каза, че е важно. Помоли майка си да уреди да му помогна да се върне там. В уреченото време го направихме. Уилям бе доста добре запознат с Атлантида и ме отведе на места, които никога не бях виждала, когато бях пренасяла съзнанието си там. Скоро ми стана ясно, че когато е умрял там, Уилям е оставил нещо недовършено. По време на нашето пътуване успя да го направи. Това бе много силен, емоционален момент — най-сетне, след толкова много животи очакване, бе изпълнил задачата.
По време на тази експедиция, след като свършихме онова, за което бяхме отишли, имахме възможност и да се позабавляваме. Озовахме се до една река, на ливада, покрита с диви цветя. Имах усещането, че е ранна пролет. Уилям тръгна през ливадата (което беше прекрасно, защото в нашия свят даже ходенето е голямо изпитание за него!). Той ми се присмиваше, че не ходя достатъчно бързо, и ми напомняше, че нямам причина да се бавя, след като не съм в тялото си! Стигнахме до една къщурка, която се намираше в края на ливадата. Изведнъж се озовахме в малка стая. Уилям погледна надолу, а на лицето му бе изписана безкрайна почит и любов. Когато проследих погледа му, видях жена с бебе на ръце. Почувствах се неимоверно затрогната, когато Уилям ми представи своя пламък близнак, вечната си любов, която току-що бе родена на това място и в това време. Тя бе едно прекрасно бебе с кристалносини очи — замечтани, будни и сякаш пълни с цялата мъдрост на света. Уилям я докосна нежно по ръчицата и ясно се виждаше, че цялата енергия на сърцето му се докосва с обич до нея. Аз, естествено, се разплаках. Моментът бе невероятно красив. Представете си какво е да откриеш вечната си любов, при това в друго време и на друго място!
«Там» недъзите на Уилям не съществуваха. Той бе напълно нормален и страшно развълнуван да се освободи за малко от ограничаващото го, увредено физическо тяло. Етерните игри с Уилям са изключително забавни. Фактът, че пътуваме по този начин, е нещо удивително, тъй като той живее В Калифорния, а аз — в момента — в Тенеси! Чуваме се, сякаш се намираме в една и съща стая. Предприемали сме няколко пътувания заедно и така и не престанах да се удивлявам, че това изобщо е възможно. Но то е и става все по-лесно с течение на времето.
По същия начин при мен са идвали и други деца. За мен това бе преживяване, което промени напълно съзнанието ми. Отначало се съмнявах в собствените си възприятия. Повечето нормални хора не си приказват с невидими орби, още повече да ги свързват с реални хора! Всичко това обаче е съвсем реално и продължава да се случва, Уилям просто бе първият. Оказа се, че това не е нито игра на въображението, нито временна лудост — тъкмо обратното. Орбите продължават да идват при мен и да си общуваме, а с течение на времето осъзнавам, че все повече от тях имат лица, имена и семейства. Всеки ден е едно удивително пътуване и съм имала достатъчно възможности да проверявам, достатъчно родители и други хора, които са потвърждавали преживяванията ми, за да съм напълно убедена в реалността на тези общувания. Някои от родителите са ми казвали, че никога не били чували за мен, преди детето им да ги накара да се свържат с мен. И скоро разбирахме защо!
Веднъж се намирах в Скотсдейл, щата Аризона, За конференцията «Радвай се на живота си». Разговарях с една позната и бях обърната с гръб към залата. Изведнъж, също както ставаше с Уилям, съзнанието ми тръгна с друга скорост и напълно загубих нишката на онова, за което приказвахме. В същото време чух думите: «Здрасти, успях!» Там имаше около 2000 души, но когато се обърнах, имах доста ясна представа кого ще зърна. Това беше едно абсолютно прелестно 11-годишно момиченце с червеникава чуплива коса, огромни сини очи и излъчване, което просто сияеше. От пръв поглед се виждаше, че има много тежък недъг. Но външността не можеше да ме излъже!
Лорин седеше в инвалидна количка и имаше големи затруднения дори да повдига краката и ръцете си. Главата й беше отпусната на една страна и изглеждаше, сякаш изобщо не съзнава онова, което я заобикаляше. Когато се приближих и я погледнах в очите, ми стана ясно, че Лорин е съвсем будно и осъзнато дете, ограничавано единствено от тялото си. С нейно разрешение я докоснах леко. Усетих, че енергийното й поле просто прелива от любов. Попитах я дали не е едно от момиченцата, които разговаряха с мен от известно време. Веждичките й подскочиха нагоре («Да!»). Но аз и без това вече го предполагах. Побъбрихме си малко телепатично. Докато си приказвахме така, с майка й Карън се смеехме на онова, което се случваше. Тя беше чудесна жена. Разговорът с нея и Лорин бе истинско удоволствие. Всичко това трая 15–20 минути, после хората нахлуха в пътеките между редовете, бързайки за следващите лекции. Лорин и майка й също отидоха на някаква лекция.
