- Не беше нужно да ми го напомняш - промърмори Тони и отново отклони поглед встрани.
I - Само отбелязвам, синко, не те съдя. Но да преминем кьм втория пример, какво ще кажеш? - Той изчака Тони, който като че ли още асимилираше последните му думи, а После продължи: - Да предположим, за нуждите на яснотата, че съществува Бог, същество, което…
[ - Не вярвам в подобни неща - прекъсна го Тони.
- Не се опитвам да те убедя в нищо, Тони - успокои го Джак. - Не ми е и работа. Не забравяй, че съм мъртъв, а ти ■ и… объркан. Просто искам да изясня разликата между на гегориите на реалното и истинското. Именно това обсъждахме, ако си спомняш. - Той се усмихна и Тони спонтанно му отвърна с усмивка. Имаше някаква дълбока, обезоръжаваща доброта в този мъж. - И така, нека предположим, че Този Бог е добър през цялото време, а също така никога не лъже, не заблуждава и винаги говори истината. Да кажем, Че един ден този Бог се явява пред теб, Антъни Спенсър, и iii казва следното: „Тони, нищо не е способно да те лиши от Моята любов, нито смъртта, нито животът, нито небесен пратеник, нито земен владетел, нито днешно събитие, нито v I решно събитие, нито висша сила, нито низша сила. Нищо В сътворения от Мен космос, нищо не притежава мощта да Те лиши от Моята любов“. И ти слушаш какво ти говори Бог, но не вярваш. Твоето неверие става реалност за теб. Така ти сам създаваш за себе си свят, в който ти не вярваш в словото на Бог и в Неговата любов, или дори в самия Бог на го крайъгълен камък в основата на зданието на твоя живот. Ето един въп-рос от множеството други, които пораж-
1,1 тази предполагаема ситуация: твоята неспособност да
Повярваш в словото на този Бог прави ли това слово неистина?
- Да - отговори Тони прибързано, но след като размисли, промени мнението си: - Всъщност, не. Почакай, нека помисля още малко.
Джак изчака Тони да изясни мисълта си.
- Добре, ако това, което приехме за този Бог, е вярно… и реално, тогава предполагам моята вяра или неверие не биха променили нищо. Мисля, че започвам да разбирам какво имаш предвид.
- Нима? - предизвика го Джак. - Тогава нека те попитам друго: в случай че избереш да не вярваш в словото на Бог, какво би изпитал във връзка с този Бог?
- Ами, бих изпитал… - На Тони му беше трудно да намери точните думи.
- Изолация, изоставеност? - помогна му Джак. - Тони, ще изпиташ чувство на изолация, защото именно това си си представял, че е реалността. Реално е онова, в което вярваш, дори то да не съществува. Бог ти казва, че твоята изолация не е истина, че нищо не може да те лиши от Неговата любов - вещи, поведения, събития, дори смъртта и адът, независимо как си го представяш, - но повярваш ли, че действително си откъснат от Него, създаваш своя реалност, основана на лъжа.
Последното дойде в повече на Тони. Той се обърна и прокара пръсти през косата си.
- Но в такъв случай как може човек да узнае кое е истинско? Какво е истината?
- Я виж ти! - възкликна Джак и потупа Тони по рамото. - Сякаш слушам да говори Пилат Понтийски. Именно тук, приятелю, се крие най-висшата ирония! Застанал в самия център на колелото на историята, лице в лице с истината, Пилат, подобно на много други от миналото и съвременността, обявил, че тя, или по-скоро „той“, не съществува. За радост на всички ни, Пилат нямал властта да превърне нещо, което било реално, в нещо, което не било истина. -Той направи пауза, преди да добави: - Ти също нямаш тази власт, Тони.
За момент светът около двамата като че ли застина, а после земята леко потрепери, сякаш някъде дълбоко под краката им бе възникнал трус. Джак дари Тони със своята най-загадъчна усмивка и каза:
I - Е, мисля, че това е знак, че времето ми с теб засега
II пече.
I - Почакай! - възпротиви се Тони. - Имам още въпроси. Вьде отиваш? Не можеш ли да останеш? Все още не знам Къде се намирам. Защо съм тук? Ако това място не е „точ-^о“ адът, какво е тогава? Каза също, че не е и „точно“ мой Дом. Какво означава пък това?
Джак се обърна с лице към Тони за последен път.
[ - Тони, в ада се намираш тогава, когато вярваш и живе-чп в реалност, която не е истина. Потенциално можеш да останеш там вечно, но позволи ми да ти разкрия нещо, ■ето е истина, независимо дали ще избереш да повярваш
■ него или не, независимо дали то е реалност за теб или не. К Гой отново направи пауза. - Каквото и да вярваш по отношение на смъртта и ада, истината е, че те не са раздяла § Бог.
Земята потрепери отново, този път по-силно, и Тони ■Търси опора в каменната стена. Когато отново се обърна, Джлк вече го нямаше и беше паднала нощ.
Внезапно Тони се почувства изтощен, изцеден до мозъка
■ костите си. Той отново седна, облегна гръб на колосалния |Да и се загледа в пътя и живописната местност, чиито цве-
бързо чезнеха и се превръщаха в оттенъци на сивото. ■ I л га му бе пресъхнала и лепнеше и той заопипва земята ■оло себе си с надеждата, че Джак е оставил манерката с |рди, но не я откри. Придърпа колене към гърдите си и се Мита да се предпази от студа, който беше започнал да Пропълзява навътре в него като крадец, който се опитваше му отмъкне топлината.
Това беше прекалено! Беше излязъл леден вятър, който Вшасяше неговите въпроси като парченца хартия. Дали Ври не беше краят? Наистина краят? Не дочуваше стене-Sptru празнота, всепоглъщащото небитие, решено да отне-М< от него и последната искрица топлина.
I Вече трепереше неконтролируемо, когато се появи свет-рни, синкаво сияние, посред което бяха най-красивите тъмнокафяви очи, които някога бе виждал. Светлината му напомняше за някого, но той не можеше да се сети за кого. Със сигурност този някой беше важен.
Полагайки усилие да остане в съзнание, Тони съумя да формулира въпроса: Кой съм аз? Къде съм? Някакъв мъж го държеше в ръце и внимателно сипваше в устата му топла течност. Чувстваше я да се разлива из вътрешностите му и да стопля измръзналата му сърцевина. Треперенето намаля, после спря и Тони се отпусна в прегръдката на непознатия.
- В безопасност си, Тони. В безопасност си - шепнеше мъжът и го галеше по главата.
- В безопасност? - Тони почувства, че около него отново се спуска познатата тъмнина. Клепачите му натежаваха, мислите му като че ли ставаха все по-плътни и труднопод-вижни. - В безопасност? Никога не съм се чувствал в безопасност.
- Шшш - успокои го гласът. - Време е да си починеш. Аз няма да те изоставя. Винаги ще те държа в обятията си, Тони.
- Кой си ти?
Дори мъжът да бе отговорил, Тони не го чу, защото нощта го обгърна като меко одеяло и той спа дълбоко, без да сънува.
ДОМЪТ Е ТАМ, КЪДЕТО Е СЪРЦЕТО
И аз като всяко човешко същество копнея да се чувствам у дома навсякъде, където отида.
МАЯ АНДЖЕЛОУ
Слънчева светлина?
Отново грееше слънчева светлина, но този път различна по-приглушена и мека. Тони рязко седна. А къде ли се Иимираше сега? С този въпрос изплуваха и всичките му * помени: тунелът, пътеките с безбройните разклонения, йратата, ирландецът Джак, другият мъж.
Другият мъж? Той беше последното, което си спомняше. Дили все още сънуваше? Може би това беше сън в съня? Дйли беше спал наистина, или бе сънувал, че спи? Слънце-
роникваше през завесите и осветяваше вътрешността
$й стаята достатъчно, за да установи Тони, че се намираше и импровизирана спалня. Седеше върху тънък дюшек, пос-Пйсп върху рамка с провиснала пружина. Одеялото, с кое-бе завит, беше прокъсано и парцаливо, но чисто. Дръпна завесата и през прозореца видя същата обширна мп тост, която бе виждал по-рано и през вратата в каменни I и стена. Кога се бе случило всичко? Снощи, вчера или никога? В далечината се издигаха каменни зидове, по тера-I!раната земя между които растяха безразборно дървета, Никои на групи, други поединично. Тук-там имаше къщи, влпа забележими и съвсем обикновени.
На вратата се почука - три удара, както по-раио. Тони се изправи и подпирайки се на стената, се подготви за ново внезапно преминаване от другата страна.
- Влез? - Произнесе го повече като въпрос, отколкото като покана, но това едва ли имаше значение.
- Можеш ли да отвориш вратата - прозвуча смътно познат глас от другата страна. - Ръцете ми са заети.
- О, съжалявам — извини се Тони и дръпна вратата навътре.
В рамката стоеше непознатият от по-рано, с проницателните тъмнокафяви очи, и изведнъж Тони си спомни думата „безопасност“. Този мъж му беше казал, че е в безопасност, и думата тогава бе предизвикала у него облекчение, ала сега дълбоко го озадачаваше.
- Може ли да вляза? - попита мъжът с усмивка. В ръцете си държеше поднос с кафе и различни лакомства. Изглеждаше на възрастта на Тони. Беше облечен в джинси и зелена риза, а кожата му беше с тъмнобронзов цвят, вероятно вследствие на слънцето и вятъра.
Тони изведнъж забеляза, че е облечен в синьо-бяла бол нична роба, отворена на гърба. Това облекло му се стори странно уместно и смущаващо. Чувствайки се оголен, той се опита с едната ръка, доколкото бе възможно, да затвори цепката отзад.
