- Разбира се, моля да ме простите - отново се извини той, тъй като не се сети какво друго да направи, и отстъпи встрани, за да направи път на непознатия да влезе.
- Нося някои от любимите ти неща: кафе, направено от бариста, понички „Макминвил Крийм“ и „Манго Танго“ от „Вуду Донътс“, както и поничка с пълнеж от желе от „Хе-вънли Донътс“. Не е ли това почти идеален начин да се започне денят?
- Ъъъ, благодаря. - Тони взе голямата чаша с димяшо кафе, ванилено лате със съвършен каймак, върху който личеше формата на перо. Отпи от него и в продължение на ] един дълъг миг се наслади на вкуса му, преди да преглътне.
После внимателно седна на ръба на пружиненото легло. -Ние няма ли да пиете кафе?
[ - Предпочитам чай, какъвто пих вече достатъчно тази сутрин. - Мъжът придърпа един стол по-близо до Тони и седна на него. - Предполагам, че имаш доста въпроси, синко, така че питай, а аз ще се постарая да ти отговарям Гпка, че да ме разбираш.
Е - Сънувам ли?
Мъжът се облегна назад и се усмихна.
[ - Доста сложен първи въпрос и се страхувам, че отговорът няма да ти се стори твърде задоволителен. И така, рънуваш ли? И да, и не. Нека се опитам да отговоря на ц.нроса, който действително искаше да зададеш, а не на Ипи, който зададе. Антъни, ти си в кома. Намираш се в Сьнншцата на Орегонския университет за здраве и наука на |Ърха на хълма в Портланд, но същевременно си и тук.
I - Почакайте! Аз съм в кома?
I - Да, аз съм пред теб и ти ме чу да казвам точно това.
I - Аз съм в кома? - повтори Тони невярващо. После се Премести по-навътре на леглото и отпи още една глътка от |Ч)рещото кафе. - Ами това? - кимна той към чашата си.
I - Това е кафе.
I - Знам, че е кафе. Искам да знам истинско ли е? Как бих Могъл да съм в кома и да пия кафе?
» - Не би разбрал, дори ако се опитам да ти обясня.
[ - Не мога да повярвам, аз съм в кома! - повтори той, Ншен.
I Мъжът се изправи и постави ръка на рамото на Тони.
- Знаеш ли, имам малко работа навън. Защо не подредиш ■Просите в ума си и не излезеш при мен? Дрехите ти са вКнчени в дрешника ей там. Ще намериш също и чифт обув-ll, Когато си готов, просто излез.
“ Добре - бе единственото, което Тони успя да каже, като шии погледна мъжа, докато той излизаше от стаята. Каза-■то от непознатия звучеше странно, но в него действител-ш имаше логика. Ако беше в кома, тогава всичките събития не бяха нищо повече от бълнувания на неговото несъзнава-но. После нямаше да си спомня нищо. Нищо от случващото се не беше реалност или пък истина. Последното му напомни за ирландеца Джак и той се усмихна. Непознатият му донесе успокоение. Поне не беше мъртъв.
Отпи отново от латето си. Със сигурност вкусът му беше като истински, но в мозъка му трябва да имаше определени центрове, които стимулираха други части като паметта и заедно формираха псевдореални действия като отпиване на кафе или изяждане на някое от лакомствата от подноса. Той си взе поничка. Ех, да можеше да патентова това по някакъв начин - без калории, без страничните ефекти на кафето и захарта, без проблемите, произтичащи от цялата снабди-телска верига.
Поклати глава, удивен от пълното безумие на преживяването си, ако то въобще можеше да се нарече така. Дали едно събитие, което не беше истина и нямаше да бъде запомнено, можеше да се окачестви като преживяване?
Щом изяде и последната хапка от поничката, Тони реши, че е време да разбере какво го очакваше от другата страна на вратата. Макар да бе убеден, че нямаше да си спомня нищо от това, което предстоеше да се случи, той бе готов да се изправи лице в лице с него. Тъй или иначе нямаше какво да губи. Затова побърза да се облече и благодарен на въображението си за това, че се бе погрижило да има топла вода, изми лицето си. После пое дълбоко въздух и излезе през вратата на спалнята.
Оказа се, че е пренощувал в едното крило на фермерска къща, която не бе в особено добро състояние. Боята й се люпеше и като цяло изглеждаше грохнала. Печална наглед, макар и подредена, тя беше далеч под стандарта, към кой то Тони бе привикнал. Определено в нея нямаше никаква показност и натруфеност. От стаята, където бе преспал, се излизаше на веранда, обикаляща цялата постройка, която също се нуждаеше от сериозен ремонт. Непознатият се беше облегнал на перилото и чоплеше зъбите сй със стрък трева.
Тони застана до него и обходи с поглед обширния имот. Странно място беше. Някои части от него изглеждаха поддържани, но като цяло беше занемарен и запуснат. Зад близката разнебитена ограда Тони разпозна изоставена Градина, обрасла с магарешки бодил и гъсти бурени, в средата на която имаше стар дъб, на който висеше вехта детска люлка, едва полюшвана от вятъра. Отвъд нея имаше друга, отдавна безплодна овощна градина. Навсякъде земята из-I лсждаше похабена, осквернена, изразходвана. За радост планински цветя и тук-там някоя роза бяха разцъфнали на нлй-неугледните места, сякаш за да смекчат скръбта по нечия смърт.
Може би нещо се е случило с почвата тук, помисли си 11>ии. Изглежда, слънце и вода не липсваха, но голямо зна-и ние имаше какво се криеше под повърхността. Вятърът Промени посоката си и Тони долови уханието на див люляк, Невъзможно бе да го обърка. Нежно и свежо, то му напомни за майка му. Беше нейното любимо растение.
Ако, както подозираше, всичко това беше творение на Неговия мозък, който свързваше съхранени в паметта мисли И образи, обясним беше неочакваният и изненадващ покой, pniiro го обзе. Нещо на това място го зовеше или най-малкото предизвикваше в него отклик. „Безопасност“ беше думата, която непознатият беше произнесъл над него. Лич-Ио той не би избрал точно тази дума.
I - Какво е това място? - попита той.
- Обиталище - отвърна непознатият мъж, загледан в далечината.
- Обиталище? Какво означава обиталище?
- Място, на което живееш, пребиваваш, чувстваш се като » гной дом. Обиталище. - Мъжът изрече последното, сякаш обичаше тази земя.
- Дом? Хм, това беше една от думите, които Джак излюпва, за да определи това място, макар да уточни, че не |„ гочно“ дом. Но каза също, че не е и „точно“ ад, каквото S да означава това.
Мъжът се усмихна широко.
- Още не познаваш достатъчно Джак. Изключително добре борави с думите този приятел.
- Не разбрах всичко от това, което ми наговори, но поне започнах да схващам разликата между реално и истинско.
- Хм! - въздъхна мъжът и замълча, сякаш за да не прекъсне мисълта на Тони. Известно време двамата останаха да стоят мълчаливи един до друг, всеки виждащ гледката пред себе си с различни очи - единият със състрадание, другият с вълнение и известна тревога.
- Като казвате, че това е обиталище, порутената къща ли имате предвид или целия имот?
- Имам предвид всичко, което видя вчера, и още много, което не си видял. Всичко, което е в границите на тези заграждения и отвъд тях, всичко. Но това - показа с широк жест земята, затворена сред оградите - е центърът, сърцето на обиталището. Това, което се случва тук, променя всичко останало.
- Кой е собственикът?
- Никой. Това място никога не е било предназначено да бъде нечия собственост. Замислено е да бъде свободно, отворено, неограничено… никога собственост.
Настъпи мълчание, докато в продължение на няколко секунди Тони подбираше подходящите думи за следващия си въпрос.
- Добре тогава, кой живее на това място?
Устните на непознатия се разтегнаха в лека усмивка, преди да отговори на въпроса:
- Аз!
- Вие живеете тук? - реагира Тони, преди да помисли. Че кой друг можеше да живее там? Непознатият беше сложна проекция на собственото му подсъзнание, с което той някак взаимодействаше, едва ли някой реален човек би живял на подобно място, в средата на нищото, сам-самичък.
- Да, аз.
- Харесва ли ви да живеете усамотено?
I - He знам. Никога не съм живял усамотено.
Последното изостри любопитството на Тони.
- Как така? Не видях никой друг тук… О, може би имате предвид Джак? Има ли и други като него? Ще срещна ли и другите?
- Няма втори като Джак. А колкото до другите, когато Иу дойде времето, ще видиш и тях. - Той направи пауза. -Няма нужда да се бърза.
Последва ново мълчание, продължително и неловко. По време на тези прекъсвания в разговора Тони се опитваше ДИ открие в паметта си образи, които биха могли да обяснят внова, което в момента виждаше, но без успех. Гледката Пред него не напомняше нито един възприет някога изглед ■ли дори въображаема представа. Как беше възможно Всичко да е просто проекция на упоения му коматозен мо-1 ьк. Нямаше никаква идея.
- А от колко време живеете тук?
- От четирийсетина години. Цял живот, би казал някой, ■същност не е кой знае колко време.
- Няма спор - отвърна Тони с неискрен тон, в който се Долавяше чувство за превъзходство, и поклати глава. Що за ншормалник би избрал да живее в тази пустош четирийсет години? Всеки би се побъркал за четирийсет часа, та какво ■ и гаваше за четирийсет години.
Тони скришом погледна към събеседника си, който не |цбеляза погледа му или просто не го беше грижа. Изглежда, беше от онези редки хора, които се чувстваха напълно удобно в кожата си и в мир с всичко около себе си. У него Не долавяше наличие на задни мисли, користни стремежи, и разлика от почти всички други, които Тони познаваше. Може би най-подходящото определение за него бе доволен, (макар че кой човек с ума си би бил доволен в това мъртви-До. За Тони доволството и скуката бяха синоними. Веро-и I ко този особняк беше просто невежа, който не познаваше ишцо по-добро, понеже не беше нито учил, нито пътувал. Tlo-интригуващо обаче беше самото му присъствие, неочакван елемент в проекцията на подсъзнанието на Тони. Трябваше да е носител на някакво послание.
