Тони падна на колене и закри очи с длани, сякаш полагайки усилие да измисли нови лъжи, които да прикрият липсата на старите, или да си създаде нова заблуда, която да му осигури убежище, закрила и комфорт. Ала вече беше прогледнал, честността го заставяше да свали длани от очите си, потребността от яснота го задължаваше да продължи да гледа. Той вдигна глава и се огледа съсредоточено. Към нищо от видяното не изпита възхищение или обич. Това място беше пустош, в която всичко като че ли беше безвъзвратно погубено - печално петно в един свят, който иначе би могъл да бъде очарователен. Дали това петно действително беше той, дали тази пустош беше неговото сърце? Ако беше така, то той бе един жалък неудачник. В
H.iii-добрия случай. В най-лошия не бе достоен за нищо Друго, освен презрение.
Плачът бе за Тони слабост, която той ненавиждаше и на (нито още като дете се бе заклел да не се поддава. Но сега можа да се удържи. Разплака се, а скоро плачът му се Врсвърна в неудържимо хлипане. Някакъв бент, изграждан 6 I одини, се беше скъсал и той бе напълно неспособен да #пре мощния прилив на емоции. Не можеше да определи ■Пли те го караха да се тресе и трепери, или земята се кла-
I пие под краката му.
| - Това не може да е истина, просто не може! - стенеше ■дй, опитвайки се да не поглежда Исус в очите. Тогава от имите му дълбини се изтръгна неочакван вик: - Не искам Ш е истина! - След това започна да умолява: - Моля те, Шжи ми, че това не е истина! Това ли е всичко, което пред-■гянлявам - болна и окаяна пустиня? Това ли представлява Цг пият ми живот? Наистина ли съм грозен и отвратителен? Ноля те, кажи ми, че това не е истина!
Яростни вълни на самосъжаление и себененавист бушувах,! в него и той почувства, че душата му може да не из-ньржи. Поредната вълна подкоси коленете му и той рухна Вп земята. Исус коленичи до него и го прегърна, остави го да ридае в ръцете му, достатъчно силни, за да държат непоносимата болка в нежните обятия на добротата. Тони Шпше чувството, че единственото, което му помагаше да
■ сс разпадне, беше присъствието на този човек.
Във вихъра на емоционалния ураган Тони усети как умът му нива отнесен от своя пристан. Всичко, което бе приемал В реално и правилно, сега се превръщаше в прах и пепел.
■ точно в този момент, като мълния от ярка светлина, го ■ени противоположната мисъл: ами ако сега не губеше, а мкриваше ума си, сърцето си, душата си? Той стисна сил-Цм очи и продължи да ридае. Не искаше да ги отвори нико-
II Вече, за да не вижда онова, което представляваше, в р|г ю се бе превърнал.
Исус разбираше какво се случва в него и притисна обляното му в сълзи лице към рамото си. Бурята у Тони не стихваше, с отминаването на една емоционална вълна се надигаше нова и го връхлиташе. Напорът им на моменти беше толкова силен, че Тони се страхуваше, че няма да е способен да ги издържи до края. Вълна след вълна, с години потискани емоции, чакали своето освобождаване, най сетне изразени, огласени.
Постепенно яростта на бурята започна да намалява и тя накрая утихна. Тони се успокои, само от време на време случайни потръпвания нарушаваха покоя му. През цялото време Исус го бе държал в обятията си. Чак когато Тони се успокои напълно, той заговори.
И ТОГАВА…
Болката може да ни напомня, че сме живи, но лЬбовта е, която ни напомня защо сме жиВи.
ТРИСТАН ОУЕЙН ХЮЗ
Слушай гласа ми, Тони! - Исус отново милваше Тони по косата, както би милвал дете, свой син. - Всяко Ьвешко същество е отделна вселена. С помощта на Бог ■ника ти и баща ти създадоха душа, която никога няма да Ьестане да съществува. Те, като наши сътворци, предоставила материала - гени и прочие, - за да се роди един ше-рмжър, не без недостатъци, но въпреки това удивителен. А jjHr поехме от ръцете им този материал, който съответстваше на историческия момент, в който живееха, и добавихме fci-м него онова, което никой друг, освен нас, не може - жи-■т. Така беше заченат ти, малко туптящо чудо, което започ-Ш ‘ъществуването си с взрив, нова вселена в мултилената, Ш пгкъсната и изолирана, но вплетена във взаимовръзки и ■троена за живот в общество. Защото Бог е общество.
► Ха! Туптящо чудо? - изсумтя Тони, изтощен от борба-р е емоционалния прилив. Макар да смяташе, че сълзите В са се свършили, че хранилището, откъдето идваха, се е ■Празнило, няколко се търколиха надолу по страните му и рипаха от брадичката му. - Аз не съм чудо.
- За да има „аз не съм“, трябва да има „аз съм“ - оку-■жн го Исус. - Външността казва малко. Вътрешността е
много по-значима от външността, когато имаш очи да я видиш.
- Не съм убеден, че желая да виждам или да знам - смън-ка Тони. - Това причинява твърде много болка. Но както и да е, не вярвам, че всичко това, включително и ти, е реал ноет. И все пак толкова ме е срам. Предпочитам да се върна към слепотата, да спра да виждам.
- Болката е реална и истинска. Довери ми се, Тони. Трансформация без усърдна работа и болка, без страдание, без чувството за загуба, е просто илюзия за истинска промяна
- Мразя болката - заяви Тони и в същия миг още един краткотраен спазъм накара тялото му да потрепне. - Не щс мога да се справя. А що се отнася до доверието, то не е понятие, което присъства в моя речник. Доверието просто не е за мен.
- Не ще и дума - отвърна Исус и се засмя. - Но пък е мой специалитет.
Тони все още беше в обятията на Исус. Главата му бе отпусната на неговите гърди, а очите му - затворени. Чувстваше се глупаво, усещаше се уязвим, но не му се искаше дори да помръдне.
- Не знам какво да правя - призна той. - Да ти кажа ли кой ми липсва най-много сега? - Тони отвори очи и пое дълбоко въздух. - Наистина ми липсва майка ми.
Исус извади отнякъде сгъната червена носна кърпичка. Тони я прие с благодарност и издуха носа си в нея.
- Тони, майка ти беше последният човек, на когото ти се доверяваше. Не можеш да се справяш сам, нито пък да живееш единствено съобразявайки се със своите желания. Създаден си в общество, за да съществуваш в общество, сътворен си по образа на Бог, който никога не е бил нищо друго освен общество.
- Бог е общество?
- Именно. И винаги е бил. Вече ти казах, че никога не съм живял сам. Никога не съм правил каквото и да било сам. Взаимността е в самата сърцевина на моята същност.
I - Никога не съм разбирал това.
I - He се тревожи. To не е предназначено за разбиране, а m преживяване.
Тони още веднъж пое дълбоко въздух.
I - Но какво се случи с мен? Щом това място съм самият в ч. как се случи така, че се превърнах в безжизнена пустош? I - От твоя гледна точка би могло да се каже, че „ти се е ручил животът“: всекидневно си понасял малки и големи itu уби; насъбирал си обида от лъжи и предателства; боляло те е заради отсъствието на родителите в моментите, Когато си имал нужда от тях; взимал си решения с цел да |е защитиш, които макар да са запазвали живота или дос-пшнството ти, са ти пречели да бъдеш открит точно към онова, което би излекувало сърцето ти.
- А от твоя гледна точка?
[ - От моя гледна точка това е било смърт, не живот, не-ргллност, в каквато не си устроен да пребиваваш. Било е нг любов, несветлина, неистина, несвобода… било е смърт.
I - Значи аз умирам? Затова ли ми се случва всичко това?
- Синко, ти умираш още от деня, в който беше заченат. И макар смъртта да е чудовищно зло, хората й приписват миш о повече сила, отколкото всъщност притежава. Благо-Шфение на светлината тя хвърля сянка със страховити измери на фона на вашето битие и вие всъщност се ужа-мнлте от сянката й.
[ - Не разбирам.
- Това е тема с много пластове, до много от които няма да достигнем днес. Засега е необходимо да проумееш,
II съществена причина за страха ти от смъртта е твоето Ирофирало и нищожно схващане за живота. Необятността й великолепието на живота постоянно пошъщат и унищожават силата на смъртта. Ти вярваш, че смъртта е краят, рМлп ие, което прекратява съществуването на действител-|Р значимите за теб неща, и затова за теб тя е великият ■Идел, който неминуемо те разделя от радостта, любовта и взаимността. Ти разбираш смъртта като последната дума, като финалната разлъка. Истината е обаче, че смъртта с нещо много по-нищожно от това. Това, което наричаш смърт, действително е някаква раздяла, но не каквато си представяш. Ти си се съсредоточил върху страха от това единствено по рода си събитие - издъхването - и си подчинил цялото си съществуване на него, вместо да признаеш вездесъщото присъствие на смъртта - в твоите думи, лъжи, преценки, неспособност за прошка, предразсъдъци, стремеж към власт, предателства, та дори и скривалища. „Събитието“, което наричаш смърт, е единствено слаб израз на това вездесъщо присъствие, но ти приемаш този израз за всичко, без да осъзнаваш, че всеки ден плуваш в океана на смъртта. Тони, не си устроен да умреш, както и смъртта не е присъща за тази вселена. Събитието на смъртта е просто кръщение в океана, който избавя, а не погубва. Човешките същества бяха, които сътвориха неживота и го втълпиха в твоите представи, затова от уважение към теб ние още в началото го втъкахме в тъканта на общата картина. Затова ще изпит ваш това присъщо напрежение между живота и смъртта всеки ден, докато бъдеш освободен от него посредством събитието смърт. Но ти си устроен да се справяш с това напрежение в рамките на общество, на взаимоотношения с други хора, а не в егоцентрична изолация, за каквато свидетелства твоето малко владение тук.
