Двамата останаха мълчаливи. Маги гледаше болното момиче, сякаш бе нейно собствено дете, и тихо се молеше, докато Тони се бореше със своята дилема. В болницата имаше много деца като Линдзи и всяко от тях бе център за нечий живот. Бе жестоко да избере само едно от тях? Не беше ли най-добре да излекува себе си? Той имаше връзки в системата на здравеопазването, благодарение на които би могъл да спаси не един, а много животи. Сега беше друг човек, в него бяха настъпили значителни промени. Дали Баба би му се разгневила, ако избереше да спаси себе си? Не, със сигурност щеше да го разбере.
Взимането на това решение беше като игра на теглене на въже. Тъкмо когато изглеждаше, че у него се е затвърдил изборът да спаси себе си, погледът му отново попадна на крехкото същество, в което гаснеше един живот, изпълнен с нереализирани възможности. Тони не би се подвоумил и за миг, ако от другата страна на везните беше неговият син, но… това момиче не бе негово дете.
- Може ли да тръгваме? - попита шепнешком той.
- Да. - В гласа на Маги се долавяше умора и примирение. Тя стана, приближи се до момичето и нежно постави ръка на главата му. - Скъпи Исус, нямам силата да угася любовта си към това дете, затова те умолявам за пореден път да извършиш чудо. Моля те, излекувай я! Вярвам в теб, дори да я излекуваш, взимайки я при себе си, наистина ти вярвам.
Тя се наведе, за да целуне Линдзи.
- Недей! - предупреди я Тони и тя се спря, след което нежно погали голата и красива детска глава.
*
Те излязоха от хематологичното отделение и се отправиха към асансьорите, за да слязат с етаж надолу, на деветия, който свързваше университетската болница, детската болница „Дорнбехър“ и портландския медицински център за ветерани. От топлата връзка се виждаше подобната на паяжина мрежа от трамвайни линии, по която служители, пациенти и посетители идваха в комплекса или слизаха до Макадам Авеню, което се виеше покрай реката.
Щом влезе в болницата на Орегонския университет за здраве и науки, тя се отправи директно към асансьорите, качи се в един от тях и натисна бутона за седмия етаж.
- Благодаря ти, Тони - каза Маги едва чуто, но ясно и отчетливо. - Имах нужда да я видя днес.
- Няма защо - отговори той. - Виждам, че я обичаш.
- Просто нямаш представа колко - отвърна тя. Не беше изцяло права, защото той все пак можеше да усеща емоциите й.
Излизайки от асансьора, Маги мина покрай интензивното отделение на травматологията, пресякоха залата за изчакване, минаха по един коридор, в края на който завиха към отделението за интензивни грижи на неврологията, което се намираше срещу отделението за междинни грижи. Маги вдигна слушалката на болничния телефон и уведоми рецепционистката от другата страна на заключените врати, че е дошла на посещение на Антъни Спенсър. Вратите се отвориха и тя влезе директно при рецепционистката.
- Името ми е Маги Сондърс и съм дошла на посещение при Антъни Спенсър.
- Не сме ли се срещали? - усмихна се младата жена. -Изглеждате ми позната.
- Вероятно сме се виждали някъде из района. Работя в отделение „Хематология и онкология“ в „Дорнбехър“.
- Да, сигурно сте права - кимна жената и направи проверка в компютъра си. - Да видим, Маги Сондърс. Да, има ви в списъка. Но не сте роднина, както виждам.
- А вие какво си помислихте първоначално? - Двете се усмихнаха. - Но го познавам добре. - Едва не се изпусна да добави „откакто е в кома“, но за щастие се усети навреме.
- Брат му ме добави в списъка.
- Тоест Джейкъб Спенсър? - Маги кимна и рецепционистката продължи: - Знаете, че е позволено да влизат само по двама посетители наведнъж, нали?
- Разбира се - потвърди Маги. - Е, навярно желаещите да го посетят не се редят на опашка.
В последните й думи се прокрадна сарказъм, но за това стана причина по-скоро нервността. Рецепционистката отново погледна монитора.
- Вие сте четвъртата в списъка - каза тя и се усмихна отново.
- Четвъртата? - изненада се Тони. - Кои са другите трима?
- Другите предполагам са членове на семейството му?
- подпита Маги.
- Да, Джейкъб Спенсър, Лори Спенсър и Анджела Спенсър. След тях сте вие. Сега при него няма никого. В стая № 17 е, ако желаете да влезете веднага.
- Благодаря ви - каза Маги с облекчение и тръгна.
- Ама че работа! - изруга Тони. В главата му се блъскаха множество мисли.
- Замълчи! - предупреди го Маги тихо. - Ще говорим за това след минута.
Влязоха в светла стая, в която лежеше мъж, свързан посредством маркучи и кабели към множество уреди. Помещението изпълваше ритмичният шум на апарата за командно дишане. Маги застана така, че Тони да може добре да вижда себе си.
- Изглеждам ужасно! - възкликна той.
- Ами почти си мъртъв - отвърна Маги и обходи с поглед апаратурата. - Ако се съди по показанията на уредите, в мозъка ти не протича кой знае каква активност. Няма почти никого на горния етаж, така да се каже.
Тони не обърна внимание на последния коментар. В главата му все още цареше хаос.
- Не мога да повярвам, че бившата ми съпруга идва тук, както и Анджела.
- Лори от списъка ли е бившата ти съпруга? Колко време бяхте женени? А коя е Анджела?
- Да, Лори е бившата ми съпруга. Живее на Източното крайбрежие, а дъщеря ни Анджела живее близо до нея, най-вече за да е далеч от мен, предполагам… Женени бяхме… ъм… кой път имаш предвид?
- Как така „кой път“? Били сте женени повече от веднъж? - Маги не можеше да повярва на ушите си и сложи ръка пред устата си, за да не се разсмее. - Защо досега не си ми разказвал за това? - попита го, говорейки в шепата си.
- Ами… - Тони не знаеше как да отговори, че да не предизвика нов порой от въпроси. - Така е. Женил съм се два пъти в живота си, и двата пъти за една и съща жена, но наистина се срамувам от начина, по който се отнесох с нея, така че… Всъщност не ми се щеше да обсъждаме точно този въпрос.
- А Анджела? Твоята дъщеря.
- Бях ужасен баща. Физическото присъствие на мъж в семейството не компенсира липсата на баща. В определен смисъл никога не съм присъствал в живота й.
- Знае ли тя?
- Кой да знае, какво да знае?
- Твоята бивша. Знае ли, че съжаляваш?
- Съмнявам се. Никога не съм й казвал. Не си давах сметка какво съм сторил и какъв задник… Знаеш ли… ти познаваш само малка част от моя характер, който съвсем не е възхитителен… Между другото съжалявам за това…
- Тони, никога не съм срещала човек, който да е изцяло лош. Отчасти лош, да, но никога изцяло. Всеки някога е бил дете, а това ме кара да вярвам, че за всеки има надежда. Хората се държат лошо поради конкретна причина, често без самите да знаят каква е тя. Може причината в момента да не е явна, може да отнеме доста време, докато бъде открита, но такава неизменно съществува.
- Да, в момента и аз търся и съм обнадежден, защото мисля, че започвам да разбирам някои неща.
Маги беше достатъчно тактична, за да не продължи да го разпитва, и за кратко и двамата се умълчаха, всеки отдаден на свои мисли.
Първа Маги наруши мълчанието:
- В такъв случай… техните посещения са изненада за теб?
- Всичко е изненада за мен - промърмори той. - Предполагам ти също обичаш изненадите?
- Хей, изненадите са нещо много ценно. Напомнят на човек, че не е Бог.
- Интересно! - отвърна Тони. - Напомни ми някой път да ти разкажа за един разговор, който водих с… Няма значение.
Маги изчака.
- Та… докато Кларънс не ни каза, нямах представа, че Джейк живее дори в тази част на страната. Последното, което чух за него, беше, че бил някъде в Колорадо. Лори и Анджела ме мразят и в червата, затова не мога да си обясня тяхното желание да идват тук, освен ако… - Той направи пауза, мислейки за някаква възможност. - …Освен ако смятат, че умирам, и са дошли да приберат наследството си.
- Това предположение е доста грубичко и малко пара-ноично, не смяташ ли? Не допускаш ли да са дошли от загриженост?
Мълчание. На Тони не беше му хрумвала тази възможност.
- Тони, само не ме оставяй сама тук!
Разговорът бе тласнал мислите на Тони в неподозирана посока и той внезапно си беше спомнил нещо, което го бе втрещило.
- О, не! - възкликна той, а в гласа му се долавяше надигаща се паника.
- Тони, замълчи! - Той бе извикал толкова силно, че Маги сериозно се разтревожи, че някой може да го чуе. - Какво става? Какво се случи?
- Завещанието ми! - Ако можеше в този момент да тръгне да тича, със сигурност би го направил. - Маги, промених завещанието си точно преди да се случи цялата история с комата. Бях напълно забравил за него до този момент. Не мога да повярвам! Какво направих?
Маги долови тревогата в гласа му.
- Тихо, Тони, успокой се. Променил си завещанието, какво толкова е станало? Това си е твоето завещание.
- О, Маги, не разбираш! Държах се като пълен идиот, като параноик, мислех, че всички искат да ме измамят, пиех твърде много и…
- И какво?
- Маги, трябва да ме разбереш, не бях с ума си.
