Той се обърна към пещерата и с изненада откри, че от нея не бе останала и следа в плътната гранитна стена. След като и тази възможност бе елиминирана, оставаше една-единствена: пътеката.
Тони отиде до началото на пътечката и спря, за да позволи на очите си да се приспособят към тъмната вътрешност на гората. Обърна се, за да погледне още веднъж ливадата и околността, чиято обгръщаща топлота не му се щеше да замени с хладната несигурност пред себе си. Още веднъж се наложи да изчака очите му да се адаптират, за да може да види пътечката, която изчезваше в шубрака на не повече от десетина метра напред. Сред дърветата беше по-хладно, но не неприятно, слънчевата светлина се процеждаше през дървесните корони и спускащите се към земята лъчи улавяха в себе си частици прах и случайно преминаващи насекоми. Буйни храсталаци ограждаха от двете страни каменистата и отчетлива пътечка, която сякаш бе проправена съвсем наскоро и го очакваше.
Усещаше миризмата на този свят, смесица от живот и разложение, влажният плесенен мирис на отдавна гнили дънери беше все пак благ и приятен. Той отново вдиша
(Имбоко и се опита да задържи аромата в съзнанието си. hue опияняващ, напомняше любимия му скоч „Балвени вртууд“, но беше по-богат, по-чист и с по-силен послевкус. V» шпхна се на себе си и навлезе в гората.
11г беше изминал и стотина метра, когато стигна до разбившие. Една пътечка тръгваше нагоре по склона вдясно, ■фуга се спускаше наляво, а трета продължаваше направо, bum сиря и известно време обмисляше възможностите.
I Обзе го странно чувство - не само се налагаше да изби-|Hi измежду възможности с невъзможни за предвиждане fine медици, но отгоре на всичко трябваше да го направи в = >ша напълно непозната среда. Не помнеше откъде е дошъл, Мг шаеше накъде върви, а сега и това разклонение в три н> известни посоки.
В гози миг Тони бе осенен от мисълта, че е бил на еъгцо-1(| място по-рано. Не в пряк, а в преносен смисъл. Животът шу бе дълъг низ от избори, разклонения, и той бе залъгвал юбс си и другите, че напълно разбира къде ще го отведе Bgmi поет път, защото притежава блестяща разсъдливост м I пособност за вярна преценка.
Имайки себе си за човек, обладаващ почти пророческа п.| мновидност, Тони бе полагал особено старание да извлечи сигурност от всяка възможност, някак да овладее и контролира бъдещето и последствията от изборите си. Истини га, сега си даде сметка той, беше, че възможностите и in (следствията не бяха никак предсказуеми и изграждането мп имидж беше само средство, което бе използвал да прикрива този факт. Извън обсега на вероятността винаги имаше променливи с непредвидимо въздействие, които, така да се каже, слагаха прът в спиците на контрола. Негов основен прийом беше да създаде илюзия, че знае, а след това да продължи да блъфира в съответствие с нея. Тежко предизвикателство беше обаче да останеш пророк в една напито непредсказуема ситуация.
Той стоеше пред трите възможности, които предлагаше разклонението, и нямаше никаква представа къде би могла
да го отведе всяка от пътечките. За своя изненада съзря неочаквана свобода в неведението си: липсата на всякакви очаквания го освобождаваше от вината, която впоследствие би го обзела, ако вземеше грешно решение. В този момент бе свободен да поеме във всяка една посока и тази автономност беше едновременно въодушевяваща и плашеща, като опънато въже, по което трябваше да ходи, балансирайки между огън и лед.
Взря се докъдето стигаше погледът му по всяка от пътечките, но това не му помогна. Дори някоя да изглеждаше по-лека от другите, нямаше гаранция, че още след първия завой нещата нямаше коренно да се променят. Тони продължаваше да стои на разклонението, вцепенен от свободата, която му предоставяше моментът.
- Не можеш да управляваш кораб, привързан на пристана - промърмори той и тръгна по средната пътека, стараейки се да запомни избора си, за да се върне обратно, в случай че се наложи. Да се върне къде? Той не знаеше.
По-малко от двеста метра по-нататък той отново се озова пред тройно разклонение и отново трябваше да преценя и да избира. Този път просто поклати глава и едва забавяйки крачка, пое по пътеката, която водеше надясно по склона, отново отбелязвайки в мислената си карта промяната в посоката. В рамките на следващия километър и половина на Тони се наложи да вземе още около двайсет подобни решения и той в крайна сметка престана да напряга мозъка си, за да запаметява маршрута. За да е по-сигурен, може би подобре щеше да постъпи, ако бе избирал винаги средния път. В паметта му изминатият път вече беше бъркотия от завои наляво, надясно, изкачвания, слизания и вървене направо. Чувстваше се безнадеждно изгубен. Не че знаеше откъде е тръгнал или му бе известна крайната цел, но объркването му все повече се задълбочаваше.
Ами ако целта не е да се стигне някъде, запита се в един момент той. Ако изобщо не съществуваше крайна цел? Вътрешният натиск да „стигне“ някъде, който до този мо-м> и I го бе тласкал напред, изчезна и Тони неволно забави врачка и започна да обръща внимание на света около себе
Мястото му се струваше живо, то сякаш дишаше заедно ■ него. Звънливите мелодии на хвъркатите насекоми, кря-fMtirre на птиците, които известяваха присъствието му, анпженията на невидими животни тук-там из гъстака един-P i веао увеличаваха удивлението му. Липсата на крайна цел ВН имаше предимства - не го притискаше разписание или I рафик - и Тони с известна нерешителност позволи на за-Mfltt калящата го природа да започне да уталожва фрустра-Нията, причинена от пълната дезориентация.
11а моменти пътеките го превеждаха през стари дъбрави, в които огромни величествени дървета се извисяваха почти Ьрсли стволове едно в друго, сплели клони в прегръдка, • -н о не позволяваше на светлината да стигне до земята долу. Не останаха стари дървета в живота ми, помисли I и гой и сви рамене. Каквото не продадох, изгорих.
Поредната пътека го отведе до тесен пролом в скалис-loro чело на планината. Той несъзнателно забърза крачка, разтревожен, че пукнатината може да се затвори и да го пр смаже в каменната си прегръдка. Следващата пътека го преведе през страховита местност, където преди време in ькят бе преминал, изтръгвайки сърцата на дърветата. « era на тяхно място стърчаха обгорели стари пънове и туфи млади фиданки, които се хранеха със смъртта на старото поколение и избуяваха, за да възродят погубеното. Друга и м ека го поведе по отдавна пресъхнало пясъчно речно корито, а нейно разклонение - едва различима нишка - пое Нагоре по кадифен мъх, който поглъщаше отпечатъците от краката му веднага след преминаването му. Постоянно стигаше до разклонения, които му предлагаха нови и нови и 1. зможности.
След като бе прекарал вече няколко часа в бродене и удивление, Тони забеляза, че броят на решенията за смяна на посоката, които трябваше да взима, започва да намаляла - стигаше до разклонения значително по-рядко. Пътеката, по която вървеше в момента, постепенно се разшири и премина в нещо като тесен път или алея, храстите и дърветата покрай която образуваха почти непроходима ограда. Може би в крайна сметка щеше да стигне някъде. Ускори ход. Пътят - вече със сигурност беше път - започна плавно да се спуска, а дърветата от двете страни - да се сгъстяват все повече, докато той не доби усещането, че върви през коридор, чийто под бе покрит със зелено-кафяв мокет, а таванът бе на сини петна.
След един завой Тони се спря. Около четиристотин метра по-напред изумрудените стени на коридора се превръщаха в камък. Пътят свършваше пред огромна врата, вградена в колосални каменна структура, наподобяваща укрепление. Тя не приличаше на крепостните градски стени, които бе виждал по илюстрациите в книгите или в умалени макети в музеите. Но беше с наистина колосални размери.
Той продължи напред към това, което беше сигурен, че е въображаема врата във въображаема крепостна стена. Никога не бе подлагал на съмнение изключителните творчески възможности на човешкия ум, чието развитие бе един от най-впечатляващите инциденти в еволюцията, но творението отпред надминаваше всичките му очаквания. Реши, че то беше продукт от съчетаването на стимулиращи нервната система медикаменти, разкрепостено въображение и остатъчни спомени от детски приказки, в които присъстваха замъци и крепостни валове. Но изглеждаше така реално и материално, както в онези изключително ярки и детайлни съновидения, след които човек трябваше да си напомни, чс е сънувал, за да не ги приеме за действителни събития. И това видение бе такова - реално наглед, но невъзможно. Единственото обяснение за всичко, което преживяваше, бе, че е хванат в капана на ярък и реалистичен сън.
Това заключение донесе на Тони моментално облекчение, и той изпусна въздуха от дробовете си, сякаш го бе сдържал, в очакване умът му да открие някакъв организиращ принцип за възприятията му. Сега всичко бе на мястото си. Това беше ип ов сън, проекция на разкрепостената от въздействието на най-добрите съвременни психотропни лекарства негова Психика. Тони вдигна ръце и извика:
