Но какво значение имаше всичко това? Всъщност не бяха ни бляновете неговият истински враг? Мислите какво би станало, какво би могло или би трябвало да стане бяха загуба на енергия и пречка към успеха и удовлетворението на непосредствените егоистични нужди. Самата идея, че нещо друго имаше значение, беше лъжа, заблуда, празна утеха за онзи, който се е запътил към дръвника. Щом бъдеше поставен край на живота му, от него щеше да остане само илюзорният образ в паметта на живите, чиито откъслечни и краткотрайни спомени - добри или лоши - щяха да отразяват заблудата, че животът му е бил значим. Разбира се, ако нищо нямаше смисъл, тогава дори идеята, че блянове-ie бяха негов враг, ставаше абсурдна.
Тъй като надеждата беше мит, тя не можеше да му е враг.
Точно така, смъртта си беше смърт и точка. Но след малко Тони продължи размишленията си. Последното заключение също не бе особено убедително от рационални шсдна точка. Защото то означаваше, че самата смърт би имала смисъл. Което беше нелепо. Той изостави тези свои размисли, отхвърли ги като абсурдни и непоследователни лутания, за да избегне нежелания извод, че животът му е бил празен и безплоден.
Тони отново започна да се издига и в далечината видя I ветла точка. Докато се приближаваше към нея или тя към него - не беше сигурен, - точката ставаше все по-голяма и ярка. Вече беше сигурен, че в нея щеше да срещне смъртта ги. Хората, преживявали състояния, близки до смъртта, зиито свидетелства беше чел, бяха виждали светлина, но той винаги я беше отдавал на последните проблясъци на дейност в мозъчните неврони. Сякаш мозъкът жадуваше за една последна мисъл или спомен, опитвайки се да се вкоп-■III в нещо така убягващо като капка живак в мазолеста длан.
Тони се отпусна. Поде го течението на невидима река, някаква антигравитационна вълна започна да тласка съзна
нието му към светлата точка. Яркостта й постоянно нарастваше, докато в един момент той присви очи и извърна глава, за да се предпази от блясъка, който го пронизваше, но същевременно го и топлеше. Изведнъж осъзна, че до момента му е било студено в прегръдката па онова, което го беше издигало. Дори с извърнато лице и въпреки заслепението, нещо в него бе устремено към светлината, сякаш в отговор на някакъв неустоим повик.
Внезапно краката му застъргаха в някаква повърхност, наподобяваща камениста земя, а ръцете му опряха в стени от двете страни. Усети мирис на пръст и листа. Дали не бе погребан, дали не се бе свестил на дъното на гроба си? Наред с тази ужасна мисъл го връхлетя и силен страх, който го остави без дъх. Може би някъде над него опечалените все още стояха, за да си вземат последно сбогом, без да подозират, че той все още е жив?
Ала пристъпът на паника бе краткотраен. Така или иначе всичко бе свършило и той бе пътник. Макар и неохотно, Тони се примири със своята участ и скръсти ръце на гърдите си. Светлината междувременно бе станала толкова интензивна, че бе принуден изцяло да се извърне от нея. Нейният поток бе ужасяващ и въодушевяващ. След миг беше тласнат в претопяващия огън на…
ИМАЛО ЕДНО ВРЕМЕ
Един ден ще бъдеш достатъчно стар, за да започнеш отново да четеш приказки.
к. с. ЛУИС
^^лънчева светлина?
Да, беше слънчева светлина! Но как беше възможно да е Слънчева светлина? Мисълта на Тони тъкмо се беше прояснила, когато нов порой от сетивни възприятия нахлу в Съзнанието му и го затормози. Той отново затвори очи, оставяйки далечното сияние да топли лицето му и да обгръща тръпнещото му от студ тяло в златното си одеяло. И продължение на един дълъг миг не го беше грижа за нищо. После, подобно на неизбежна зора, го осени мисълта за невъзможността на ситуацията, в която се намираше, и приятният му унес секна.
Къде се намираше? Как беше стигнал там?
Гони внимателно отвори очи и примижал, ги сведе надолу, за да им позволи постепенно да се адаптират към шетлината. Беше облечен в познатите си стари джинси и i уристическите обувки, с които кръстосваше скалистия бряг край Дипо Бей. Тони винаги се беше чувствал по-комфорт-ио в тези дрехи, отколкото в костюмите, които трябваше да носи в делничните дни. Тези обувки трябваше да са в шкафа в крайбрежната къща, беше първата му мисъл.
По тях личаха драскотините от старите магмени скали на орегонското крайбрежие.
Щом се озърна, объркването му се задълбочи. Нищо наоколо не подсказваше къде се намира или кое време е. Зад себе си видя малка черна дупка, през която навярно беше тъй безцеремонно изхвърлен на това място. Шахтата действително изглеждаше достатъчно широка, за да мине през нея. Надникна вътре, но не видя стъпала. Обърна се отново напред и засенчвайки очи срещу силната светлина, огледа местността, която се простираше пред него, стараейки се да запомни всичките въпроси, които се рояха в ума му.
Както и да се беше озовал на това място - издърпан, пренесен или изтласкан през тъмния тунел, - сега стоеше посред планинска ливада, изпъстрена с диви цветя: жълти глухарчета, тук-там пурпурни анемонии, изящни бели хой-хери, сред които бяха пръснати подобни на маргаритки жълти арники. Вдиша дълбоко и усети букета от техните силни ухания, примесени с едва доловим солен полъх, сякаш от съвсем близък, но невидим в момента океан. Самият въздух беше свеж и бистър. Под него се простираше обширна долина, обградена от планинска верига подобна на Канадските скалисти планини, гледката бе панорамна и живописна като изглед от пощенска картичка. В средата на долината имаше езеро, което сияеше, отразявайки ранните утринни лъчи. Насечената от скали брегова линия на езерото хвърляше огромни сенки върху устията на притоци, които от това място бе невъзможно да се види откъде се спускат. Десетина метра пред него ливадата се губеше рязко в дълбока клисура, чието дъно бе най-малко на трийсетина метра. Гледката беше зашеметяваща и необикновено ярка, сякаш сетивата му бяха освободени от обичайните ограничения. Той отново вдиша дълбоко.
Лъката, където стоеше, беше не повече от трийсетина метра надлъж, ограничена от пропастта от едната страна и от висок планински склон от другата. Вляво изпъстрена-ти с цветя морава свършваше рязко в подножието на отвесна скална стена, но в противоположната страна тънка, едва ■бележима пътечка се губеше сред дърветата, обвити в I юта зелена шума. Лек полъх на вятъра погали страните му и разроши косата му, облъхвайки го с благоухание, сякаш покрай него бе минала жена.
Тони стоеше абсолютно неподвижен, като че ли това щеше да помогне бурята в главата му да стихне. В съзнанието му се лееше каскада от объркани мисли. Сънуваше hi или беше полудял? Мъртъв ли беше? Очевидно не беше мъртъв, освен ако… освен ако представата му за смъртта Не беше изцяло погрешна. Тази мисъл беше твърде смущаваща, за да я приеме сериозно. Той вдигна ръка и докосна лицето си, сякаш това можеше да му даде потвърждение на нещо.
Кое беше последното, което си спомняше? В паметта му цареше бъркотия от образи, спомени за срещи, главоболия
и… внезапен пристъп на паника. Спомни си как се беше и I урнал навън от апартамента, обхванал с ръце главата си, която заплашваше да се пръсне, и как бе слязъл със залитне до подземния паркинг, за да търси автомобила си. Последният му спомен бе как се носи, притеглян към светлината. Сега беше тук, но нямаше никаква идея къде бе това „тук“.
Прие, че не е мъртъв, а се намира в някоя болница, къ-цето с помощта на медикаменти се опитват да укротят електрическата буря в мозъка му. Може би лекарствата го стимулираха да създава нереални, светове в главата си, да комбинира от съхранените в паметта си образи нелепи халюцинации. Ами ако седеше в някоя психиатрична килия с нблицовани с вата стени, овързан в усмирителна риза, и от устата му се проточваше слюнка? В такъв случай подобре ла беше мъртъв. И все пак мисълта, че комата или лудост-I а бяха способни да пренасят човек на такива места, беше повече от приемлива.
Втори нежен порив на вятъра погали лицето му и той отново вдиша дълбоко, чувствайки прилив на… какво точно? Не можеше да определи със сигурност. Еуфория? Не. Беше нещо повече от еуфория. Тони не откри подходяща дума за това състояние, но то напомняше смътния спомен за първа целувка, лишен от сетивност, но неизличим.
Е, какво щеше да прави сега? Изглежда, имаше две възможности за избор, освен тази просто да остане на това място и да изчака какво ще му се случи по-нататък. Тони не беше човек, който обичаше да чака каквото и да било. Всъщност имаше три възможности, ако се смяташе и решението да пристъпи от ръба на клисурата и да види какво ще се случи. Не можа да сдържи усмивката си при тази мисъл, която все пак отхвърли. Това щеше да е прекалено кратко приключение.
Той се обърна към пещерата и с изненада откри, че от нея не бе останала и следа в плътната гранитна стена. След като и тази възможност бе елиминирана, оставаше една-единствена: пътеката.
Тони отиде до началото на пътечката и спря, за да позволи на очите си да се приспособят към тъмната вътрешност на гората. Обърна се, за да погледне още веднъж ливадата и околността, чиято обгръщаща топлота не му се щеше да замени с хладната несигурност пред себе си. Още веднъж се наложи да изчака очите му да се адаптират, за да може да види пътечката, която изчезваше в шубрака на не повече от десетина метра напред. Сред дърветата беше по-хладно, но не неприятно, слънчевата светлина се процеждаше през дървесните корони и спускащите се към земята лъчи улавяха в себе си частици прах и случайно преминаващи насекоми. Буйни храсталаци ограждаха от двете страни каменистата и отчетлива пътечка, която сякаш бе проправена съвсем наскоро и го очакваше.
