Някои мъже, когато се изправят лице в лице със собствената си смъртност, озоват се в затруднение, усетят върху себе си нежелано внимание или им се роди дете, което не отговаря на очакванията им, бързат да оправдаят малодушието си с бомбастични думи, а после се изнизват крадешком през задната врата. Тед дори не си бе направил труда да се сбогува. Три дни след раждането на Каби Моли се върна в малкия си тристаен апартамент над питейното заведение, което държеше, и не откри дори следа, която да й напомни, че Тед някога бе присъствал там. През всичките години след това тя нито го видя, нито получи вест от него.
Когато непредвидимото се случи, то хвърля светлина в дълбините на човешкото сърце. Подхвърлената незначителна двусмислица, разкриването на малка лъжа, допълнителна хромозома в двайсет и първатахромозомна двойка*, замяната на въображението или идеалите с реалността, почти всичко неочаквано, може да блокира колелата на живота, а фасадата на самоконтрола да рухне, разкривайки вродената безочливост.
За щастие повечето жени не приемат бягството за алтернатива, подобно на някои мъже. Моли бе посветила сърцето и душата си изцяло на своя син. Бе го кръстила Карстен, на своя прадядо, не по друга причина, а защото много харесваше самото име и бе слушала добри неща за човека, който го бе носил. Каби се бе нарекло самото момче, тъй като това име му бе по-лесно за произнасяне. Е, все пак подобре от Такси, беше си помислила тя.
Около година след като се прибра с Каби у дома, тя бе позволила на някакво разгонено пиянде да я омая със сладките си приказки, загриженото си изражение и ласкавия си допир. Не че не можеше да си намери някой по-свестен, но заради бремето на ежедневното битие бе станала нечувствителна към предупрежденията на разума, чиито сигнали бяха заглушени от отприщените копнежи на сърцето. За него тя бе представлявала поредното бездушно завоевание, начин да дари себе си с любов за една нощ посредством друго тяло. За нея авантюрата се бе превърнала в катализатор на промяната. С помощта на социалните служби, неколцина приятели и една църква, сред чиито каменни стени туптяха живи сърца, тя се беше преместила, беше си намерила нова работа и девет месеца по-късно бе родила Линдзи Ан-Ма-ри Пъркинс - здраво тъмнокосо бебе с тегло три килограма и шестстотин грама - в общност, която с нетърпение бе очаквала появата й. Сега, четиринайсет години по-късно, Линдзи лежеше смъртно болна, а шестнайсетгодишният й брат Каби, със Синдрома на Даун и ума на осемгодишно момче, беше здрав и жизнен.
♦Генна аномалия в основата на Синдрома на Даун. - Б. пр. 116
- Съжалявам - извини се тя и лекарят кимна с разбиране. - По кое време казахте, че ще бъдат проведени изследванията?
- Бихме желали да започнем, ако е възможно, около 14 часа. Ще продължат може би до края на деня. Ще успеете ли да се освободите? - Лекарят изчака, докато Моли прецени наум какво ще й струва да промени графика си. Когато тя кимна, той продължи: - Какво ще кажете да погледнем резултатите от последните изследвания? - Той я покани с жест в един съседен кабинет и добави: - Мога да ги отворя на монитора тук, ще отнеме само няколко минути. После бих желал да се подпишете на няколко места, след което ще отговоря на всичките ви въпроси и ще ви изпратя.
Тя хвърли още един поглед към Каби, който все още бе съсредоточен върху снимките. Сякаш не забелязваше нищо от случващото се около него и си тананикаше, правейки широки движения с ръцете, като че ли дирижираше видим само за него оркестър. Обикновено някой от множеството млади доброволци в болницата оставаше при него, но сега все още никой не бе дошъл.
Таблиците, подписите, въпросите и обясненията отнеха повече време, отколкото Моли бе очаквала. Накрая тя се престраши да зададе най-трудния въпрос.
- Бихте ли ми казали какви са реалните шансове на Линдзи? Наистина, благодаря ви, че отделихте време, за да ми обясните всичко… за пореден път, но какви са шансовете й? - Тя зачака, застинала, отговора.
Лекарят протегна ръка и докосна нейната.
- Съжалявам, госпожице Пъркинс, но просто не знаем. Реалистично погледнато, без трансплантация на костен мозък шансовете възлизат на по-малко от петдесет процента. Линдзи реагира добре на химиотерапията, но както знаете, това много я изтощи. Тя е борец и понякога само това я държи. Когато направим изследванията, ще решим как да продължим.
В този момент Моли осъзна, че Каби е от дълго време сам отвън. Тя хвърли поглед към стенния часовник. Бяха изминали почти двайсет минути, което беше наистина твърде дълго. О, не, помисли си тя, припряно увери лекаря, че ще дойде на следващия ден, и излезе от кабинета.
Страхът й се потвърди - Каби беше изчезнал. Беше отнесъл със себе си албума, но беше оставил празна опаковка от бисквити с формата на златна рибка - каквито те не бяха донесли със себе си в болницата. Тя погледна часовника в коридора. Щеше й се Маги да е на работа, но смяната й отдавна беше свършила и тя вероятно вече си бе у дома. Маги бе опитна медицинска сестра, която работеше на повикване в отделението „Онкология и хематология“ на детската болница „Дорнбехър“. Живееше заедно с Моли в къщата под наем и беше най-добрата й приятелка.
Моли мина по коридора, отвеждащ към стая № 9, тази на Линдзи. Надникна в нея, дъщеря й спеше дълбоко, а около нея нямаше и следа от Каби. След няколко кратки разговора с хора от персонала тя установи, че момчето определено не беше тръгнало в тази посока, и се върна в главното фоайе. Оттам можеше да поеме в две посоки: обратно към клиниката или към асансьорите. Той обичаше да натиска всякакви бутони, помисли си тя и не можа да се сдържи да не се усмихне, макар и с тревога.
Криеницата обаче беше най-любимата му игра, заради което в местното полицейско управление вече добре ги познаваха - Моли неведнъж се бе обаждала там, за да го открият. Често Каби се измъкваше от дома и се връщаше, без тя да забележи. Седмици и месеци по-късно Моли попадаше на скрита нейде в стаята му вещ, която не принадлежеше на никой от двамата. Той обичаше фотоапаратите, обичаше и да снима, макар да бе срамежлив и да не позволяваше да снимат самия него. При едно от своите бягства Каби бе намерил вратата на съседната къща отключена, бе влязъл вътре и бе взел фотоапарата на стопаните, който беше скрил под леглото си. Два месеца по-късно Моли го беше открила и когато бе питала Каби за обяснение, момчето, без да се поколебае, я бе отвело до дома на собственика му, който просто бе решил, че е забравил къде го е прибрал. Сега тя се надяваше Каби да не е успял да стигне някак до радиологичното отделение.
Следвайки упътванията на служители, които го бяха видели, тя премина през топлата връзка от детската болница в главната сграда, където откри семейния фотоалбум и в крайна сметка се качи на асансьора за отделението за интензивни грижи - последното място, където искаше да го търси. Каби нямаше усет за етикет или граници в общуването. Негова жизнена цел бе да се сприятели с всекиго, бил той буден или в безсъзнание, а заради апаратурата интензивното отделение беше идеалното място за създаване на приятелства. Накрая, с помощта на множество сестри, доброволци и други служители от болничния персонал, тя сведе възможностите за местонахождението му до неврологичния сектор на интензивното отделение и по-конкретно до стая № 17. Каби някак бе преминал през всичките обикновено заключени врати, вероятно промъквайки се зад гърба на някого в суматохата. Моли отвори вратата на стая № 17 внимателно. Не искаше да стресне сина си или пациента и неговите посетители…
Каби бе прекарал в стаята почти пет минути, когато Моли влезе вътре. Ето какво станало в стаята до този момент.
Помещението бе слабо осветено и тихо и за радост на Каби навсякъде имаше различни апарати, които пресвет-ваха, бръмчаха и пиукаха с различен ритъм. На момчето веднага му хареса на това място, за него то беше по-вълну-ващо от всяко друго. След като в продължение на няколко минути го изследва, Каби с изненада откри, че не е сам, че някакъв мъж спеше в леглото.
- Събуди се! - нареди Каби и побутна ръката му. - Шшш! - прошепна после, сякаш около него имаше и други посетители.
Мъжът спеше дълбоко и Каби забеляза, че от устата му се подават тръби. Хрумна му, че на човека може да не му е много удобно с тях, и се опита да издърпа едната, но тя се оказа закрепена здраво и той се отказа, насочвайки вниманието си към цялата поредица от апарати, с които беше свързан мъжът. Загледа се в светлините, очарован от променящите се цветове и зелените вълнообразни линии, които се виждаха на някои от тях.
- Мамамуштара! - изрече той шепнешком любимата си ругатня. Имаше много копчета, бутони и превключватели, а Каби определено знаеше какво се прави с тях. Той тъкмо се канеше да завърти едно от големите копчета, когато съвсем импулсивно се наведе към спящия мъж и го целуна по челото.
