- Мамамуштара! - изрече той шепнешком любимата си ругатня. Имаше много копчета, бутони и превключватели, а Каби определено знаеше какво се прави с тях. Той тъкмо се канеше да завърти едно от големите копчета, когато съвсем импулсивно се наведе към спящия мъж и го целуна по челото.
- Какво по…?! - възкликна някакъв висок глас.
Каби застина с ръка на няколко сантиметра от кръглото копче, само очите му продължиха да шарят наоколо. Погледна към мъжа, който лежеше все така неподвижен и спеше. Имаше и някой друг в стаята, но въпреки че очите му вече бяха свикнали със сумрака, не виждаше никого. Бавно момчето вдигна пръст към устните си и каза, колкото му бе възможно по-силно:
- Шшш!
В този миг вратата се отвори.
- Каби!
Моли беше го открила. Играта засега бе свършила и той се хвърли в ръцете й. Докато Моли се извиняваше на служителите от персонала, които заедно с нея бяха търсили момчето, Каби се усмихваше широко.
*
Тони се плъзгаше. С главата напред и с лицето нагоре. Обгръщаше го топла и успокояваща тъмнина и не му оставаше нищо друго, освен да се наслаждава на усещането, че бива носен. В един момент бе издигнат, а след това оставен в стая, където се чуваше бръмчене и пиукане и премигваха светлини.
Погледна надолу и със смайване видя себе си. Не изглеждаше никак добре.
- Какво по…?! - възкликна той, опитвайки се да си припомни какво го бе отнесло на това място. Беше заспал пред огнището в кирпичената къщурка на Баба, в компанията на Исус. Какво последно му беше казала Баба? А, да, беше му казала, че е време. И ето го в тази болнична стая, наблюдавайки самия себе си, със стърчащи от устата тръби и превързан към всевъзможни високотехнологични апарати.
В сумрака видя как един пълничък пръст бавно се издигна до мястото, където би трябвало да са устните му.
- Шшш! - изшътка някой високо.
Тони прие това като добър съвет, тъй като в следващия момент вратата се отвори и в стаята влезе някаква жена с изтощен вид, която с израз на облекчение възкликна нещо като „Беби“ или „Кафи“. Възклицанието й му се стори безсмислено, но вътре в него се разля някакво прекрасно усещане, а в съзнанието му нахлуха поредица разбъркани образи. Видя пода, части от обзавеждането и апаратурата в стаята, след което като че ли полетя напред към обятията на непознатата жена. Инстинктивно понечи да разтвори ръце, но не последва нищо. Макар да чувстваше собственото си тяло като че ли нямаше материални крайници, с които да се хване за нещо. Нямаше и нужда. Някаква сила го държеше изправен и стабилен, независимо какво се случваше навън, сякаш се намираше в жироскоп. В един момент осъзна, че наблюдава всичко през прозорец, пред който сякаш бе увиснал във въздуха. От време на време и за съвсем кратки интервали прозорецът потъмняваше. Връхлитайки жената, Тони не почувства стълкновение, а усети приятного ухание на парфюма й, примесено с лек мирис на тревожна пот.
Къде ли се намирам сега, запита се той.
КАКВО ПРЕДСТАВЛЯВА ДУШАТА НА ЧОВЕКА?
Библията препрочитам често и към четенето се отнасям съвестно. Доколкото способен съм да схвана, тази книга е пламтящ и светъл огън.
СЛЕПИЯТ УИЛИ МАКТЕЛ7
Умът на Тони отчаяно се опитваше да обработи бъркотията от образи. Самият той чувстваше вътрешния си свят като бясно въртяща се емоционална въртележка на някакъв космически карнавал.
Жената се наведе и погледна право в него, лицето й беше на сантиметри от неговото.
- Каби, трябва да престанеш да играеш на криеница без преди това да ми кажеш. Особено когато сме на свиждане при Линдзи, разбра ли ме?
Беше строга, но все пак добра и Тони неволно кимна заедно с Каби, който и да беше той или тя. Скоро след това се понесе през коридора, влезе в асансьора, а после излезе на паркинга, където се качиха в един стар шевролет „Каприс“.
Автомобилът на отчаянието, помисли си Тони и моментално бе обхванат,от пристъп на угризение заради прибързаната мисъл. Направи го по навик, който едва ли можеше да бъде променен бързо.
Докато се спускаха по склона на хълма, Тони най-накрая осъзна къде се намираха: на виещия се през гората път, свързващ болницата на Орегонския университет за здраве и наука и града. Жената сякаш се бе запътила право към апартамента му, но излизайки на Макадам Авеню, подминаха неговите две сгради и продължиха към моста „Селууд“, по който пресякоха река Уиламет. После излязоха на булевард „Маклафлин“, след което свиха в една пресечка и навлязоха из задните улички около гимназия „Милуоки“.
До този момент Тони успя да се досети каква беше ситуацията. Намираше се „в главата“ на момче на име Каби, което вероятно беше син на жената, която шофираше.
Не беше сигурен кой щеше да го чуе, затова съвсем тихо каза:
- Каби?
Момчето рязко изправи глава.
- Какво? - попита то заваляно.
- Не съм казала нищо, скъпи! - обади се майката от шофьорската седалка. - Почти стигнахме у дома. Маги ще направи вечеря, а аз съм взела за теб безалкохолна бира и „нила“ за десерт. Какво ще кажеш?
- Д’бре!
- А след като вечеряме, ще стане време за лягане, нали така? Днес и за двама ни беше дълъг ден, а утре аз ще трябва отново да отида в болницата при Линдзи. Какво ще кажеш?
- Д’бре! Кнаби отива!
- Не, утре няма да дойдеш, съкровище! Утре имаш училище, а вечерта Маги иска да те заведе на църква. Искаш ли да отидеш с нея на църква? Там ще се видиш с някои от твоите приятели.
- Д’бре!
Тони вече знаеше, че се намира в главата на момче, чиито комуникативни умения далеч не бяха превъзходни. Осъзна също, че макар да гледаше навън през очите на Каби, беше способен да насочва погледа си независимо от неговия.
Усещането беше странно. Краткотрайните интервали на тъмнина бяха всъщност примигванията на клепачите, но те вече почти не му правеха впечатление.
Тони се опита да види лицето на Каби в огледалото за обратно виждане, но то беше извън полезрението на момчето.
- Каби, на колко години си? - попита го Тони.
- Шешнайше - отговори мигновено Каби и започна да се оглежда, опитвайки се да разбере откъде идва гласът.
- Така е, на шестнайсет години си, Каби - потвърди мекият женски глас от предната седалка. - Ти си моето голямо момче. Кажи ми, кой те обича, Каби?
Тони усети как гласът изпълни момчето със спокойствие и радост.
- Мама!
- Точно така! И винаги ще те обича, Каби. Мама винаги ще те обича. Ти си моето слънчице!
Момчето кимна, но не спря да оглежда задната седалка, за да разбере къде се е скрил собственикът на гласа.
Спряха на алеята пред скромна къща с четири спални в непретенциозен квартал. Една по-нова лимузина беше паркирана до бордюра на самата улица. На нейния заден калник от шофьорската страна се виждаше дълбока драскотина. Влязоха в малкото преддверие на къщата, където Каби бързо съблече якето си и го окачи на една от закачалките на стената. После разлепи велкрото на обувките си, събу ги и ги постави на точното им място, размествайки няколко други чифта. След това последва майка си в кухнята, където една друга жена беше наведена над къкреща на печката Тенджера, от която се носеше прекрасно ухание.
- Маги! - извика Каби и се втурна към жената, добре Сложена афроамериканка, облякла домакинска престилка Върху медицинската си манта.
- А! Кой може да си ти, красиви момко? - попита го тя е широка усмивка и го хвана за раменете.
- Кнаби! - извика момчето и Тони почувства искрената му обич към нея. Той не само виждаше през очите му, но чувстваше и емоциите, отекващи във вътрешния му свят. Цялата душа на Каби бе преизпълнена с доверие към чер-нокожата жена.
- А не е ли Каби моят най-скъп любимец Карстън Оли-вър Пъркинс? Каби, който не обича жаби. Дай ми една от твоите специални прегръдки, които са само за мен.
Двамата се притиснаха един към друг. Каби отметна глава назад и през смях извика:
- Гладееен!
- Няма как да не си гладен след тежък работен ден. Защо не отидеш да си измиеш ръцете, докато аз ти сипя купа от любимата гъбено-грахова-направена-от-почти-нищо-супа-с-фиде.
- Д’бре!
Каби изтича в банята, взе сапуна и пусна водата. Тони погледна в огледалото и за първи път зърна лицето на момчето, в чийто ум бе натрапен. Този първи поглед му бе достатъчен, за да разбере, че Каби беше със Синдрома на Даун. Това обясняваше трудностите в комуникацията, както и по-особените му отношения с околните. Каби се наведе към огледалото и се усмихна, сякаш виждаше Тони. Усмивката му бе прелестна и озари не само лицето, но цялата му душа.
Тони не бе познавал „бавноразвиващ се“ човек. Дори не беше сигурен дали така се наричаха подобни хора. Може би вече беше по-правилно названието „умствено увредени“ или някое друго. Мненията му по повечето от въпросите извън сферата на бизнеса може да не бяха базирани на факти или личен опит, но бяха твърди. Според него хора като Каби бяха непродуктивни и единствено черпеха от ресурсите на обществото. Скъпи бяха единствено за семействата си. Вярваше, че обществото ги търпеше единствено поради либерални убеждения, не защото притежаваха някаква стойност като личности. Тони си спомни как бе издекламирал тези свои убеждения на един коктейл, без да изпита каквито и да било угризения на съвестта. Лесно беше да категоризираш хората, да ги определяш като бавноразвиващи се или увредени, да произнасяш опенки и присъди за всички тях, поставяйки ги под общ знаменател. Той се запита дали именно тази човешка склонност не беше сърцевината на всички предразсъдъци. Беше много по-лесно така, отколкото да приемеш всеки за отделен индивид, който е обичан и е способен на обич.
