- Не те разбирам изцяло. Не че не вярвам на теб, просто не знам в какво точно вярвам. Освен това, струва ми се, че повече усещам това, което ми говориш, отколкото го разбирам. - Той замълча за кратко. - Просто ми стана толкова тъжно заради него.
- Заради Каби ли? Той каза същото за теб.
Тони вдигна поглед, изненадан.
- Да, недей да се натъжаваш заради него. Просто неговите недостатъци са доста по-очевидни от твоите. Външни са и всеки може да ги види, докато ти си се постарал да заключиш своите в скривалища, които са известни единствено на теб. Каби притежава вътрешни сетива и рецептори, значително по-развити от твоите. Може да вижда неща, за които ти си сляп, може да долавя добротата или злонамереността у хората много по-бързо от теб, изобщо възприятията му са много по-изострени. Той просто е възпрепятстван от неспособността да общува, а увреденото му тяло и душа отразяват увредения свят, който обитава. Така че не се сравнявай и не се натъжавай. Ти и Каби вървите по различни пътища, защото всеки от вас е уникална личност. Ничий живот не бива да бъде сравняван с друг, нито пък подчиняван на съревнованието.
Тони пое дълбоко въздух.
- Кажи ми тогава какво точно представлява човешката душа? - попита той.
- О, ето това вече е сериозен въпрос. На който обаче няма точен отговор. Както вече казах, душата не е притежание, а нещо живо. Тя е Каби-който-помни, Каби-който-си-представя, Каби-който-твори, мечтае, сънува, чувства, желае, обича, мисли… Но Каби-душата е поместена в измеренията на Каби-увреденото-тяло.
- Но това не ми се струва никак справедливо.
- Справедливо ли? - промърмори Баба. - Добра забележка. Антъни, няма нишо справедливо в един увреден свят, пренаселен с увредени хора. Правосъдието прави опити да е справедливо, но се проваля всеки път. Няма нищо справедливо в милостта или прошката. Наказанието никога не Възстановява справедливостта. Изповедта също не води до | ираведливост. Животът не осигурява справедлива награда U правилните постъпки. Договори, адвокати, болести, власт - нима има нещо справедливо у тях. Подобре е вие, хора-| а, да изхвърлите от езиците си мъртвите думи и да се съсредоточите върху живите, като милост, доброта, прошка I/ състрадание. Може би е добре да спрете да се тревожите толкова за своите права и все да мислите кое е справедливо и кое не. Просто-
Известно време и двамата останаха мълчаливи, загледани в догарящия огън.
- Но защо не го оправиш? - попита Тони тихо.
- Антъни, Каби не е повредена играчка, вещ, за да бъде оправен - отвърна Баба с мек глас. - Не е къща, за да бъде реставриран. Той е живо човешко същество, което никога няма да умре. Когато Моли и Теди решиха да заченат…
г - Теди? - прекъсна я той.
- Да, Теди, Тед, Тиодор, бившето гадже на Моли, бащата на Каби, който изостави Моли и собствения си син.
Гони погледна Баба със стиснати устни, които говореха |а възмущението, което изпитваше, и за присъдата, която !$е издал за Тед.
- Антъни, единственото, което знаеш за този мъж, е оскъдната информация от един дочут откъслечен разговор. Ти може да го смяташ за нищожество, но аз мисля, че е 1й(>лудена овца, изгубена монета, заблуден син или… - Тя Кимна към него. — …заблуден внук.
Баба го остави да помисли върху своята преценка и последствията от начина, по който съдеше за всичко и всеки. От това му прилоша. Вътре в себе си той се изправи пред необятна тъмнина, която дълго бе обичал и която бе нараствала през цялото време, докато всячески се бе опитвал посредством разумни доводи да оправдае себе си. Независимо какви умствени акробатики изпълняваше и как се опитваше да я прикрие, склонността му да съди изникваше отново пред него, всеки път по-страховита и по-ужасяваща, и заплашваше да унищожи всичко в него, което би могло да бъде наречено добро.
Почувства една ръка на рамото си и това бе достатъчно да го спаси от мрака. Баба притисна лицето си към неговото и той почувства как постепенно го обзема спокойствие.
- Сега не е време за себеомраза, Антъни - каза му тя нежно. - Важно е да осъзнаваш, че имаше нужда от способността да осъждаш, за да оцелееш като дете. Тя ти помагаше да предпазваш и брат си. И ти, и аз сме живи днес отчасти защото способността да съдиш беше в твоя набор от личностни умения. В крайна сметка обаче тази способност все някога започва да пречи и дори да вреди.
- Но аз видях тъмнината. Толкова е грозна. Как да се спра? - Тонът му беше умоляващ.
- Ще се спреш, скъпи, когато се довериш на нещо друго повече, отколкото на своята склонност да осъждаш.
Надигналата се като прилив тъмнина вече се беше оттеглила, но той знаеше, че не си е отишла безвъзвратно, а просто се беше притаила като звяр, дебнещ друга благоприятна възможност. За момента бе я укротило присъствието на възрастната индианка. Преживяването на Тони вече не беше безгрижна игра или приключение. Беше се превърнало в битка, а полесражението, изглежда, бяха неговите собствени сърце и ум. Нещо старо и свирепо беше влязло в схватка с нещо друго, което тъкмо започваше да набира сили и да се оформя.
Баба му донесе още една напитка, този път със землист и мек вкус. Той отпи от нея и почувства как се стича надолу мо хранопровода му и се разлива из цялото му тяло, чак до върховете на пръстите на ръцете и краката. Приятна тръпка премина по гръбнака на Тони и той се усмихна доволен.
- Не питай, няма да ти кажа. Нито ще продавам - побърза да го предупреди тя.
Тони се засмя.
- Не разговаряхме ли нещо за Каби? - попита той.
- По-късно - отвърна тя. - Сега е време да се връщаш.
- Да се връщам? Обратно в Каби ли? - попита той.
Тя кимна.
- Не трябва ли да направиш нещо?
- Квантовия огън ли имаш предвид? - отвърна Баба със своята широка, сърдечна усмивка. - Това беше за забавление, малко фокус-мокус. Не, този път няма да направя нищо подобно. Само ще ти кажа нещо, Антъни: когато се озовеш в трудна ситуация, просто се завърти.
- Да се завъртя? - попита той, озадачен.
- Да, завърти се… нали се сещаш? - Баба подскочи леко и същевременно се завъртя, колкото да направи четвърт оборот. - Като в някои от онези ваши танци, при които се подреждате в редици.
- Би ли го повторила, за да запомня движението правил-мо - реши Тони да се пошегува с нея.
- Не - отказа тя с усмивка. - Един път ти е повече от достатъчен. Не очаквай някога да ти покажа отново.
И двамата се засмяха.
- А сега тръгвай! - Последното прозвуча като заповед.
И той тръгна.
ВИХРУШКА СРЕД ПАСТВОТО
Сред Всички неща, от които се страхувам, жената е единственото, което няма да ме нарани.
ЕЙБРАХАМ ЛИНКЪЛН
Тони пристигна тъкмо когато приключваше закуската и по останките в чинията на Каби позна, че той беше ял I бурито8 с пилешко месо, боб и сирене. От чувството на I удовлетворение, обзело момчето, беше очевидно, че това бе сред любимите ястия на Каби.
- Каби, имаш двайсет минути за игра, преди да те заведа на училище-Оттам ще те вземе Маги, защото аз трябва да отида при Линдзи. Маги ще те заведе и на църква дове-
I чера, как ти звучи това?
- Д’бре!
- И знаеш ли какво още? Маги ще направи пиле за вечеря и ще ти позволи да отделиш месото от костите в нейната чиния. Какво ще кажеш?
Каби бе развълнуван и вдигна ръка, задържайки я във I въздуха, докато майка му се досети да плесне длан в него-I вата. Доволен, той изтича в стаята си и затвори вратата. I !осле пъхна ръка под леглото, изтегли оттам малък калъф и го отвори. Вътре имаше малка червена детска китара и
скъп наглед фотоапарат. Доволен, че всичко си е там, той затвори калъфа, щракна закопчалките и отново го пъхна под леглото. След това се огледа и забеляза любимата си книжка с илюстрации. Взе я и започна да разлиства страниците й. Поставяйки пръст под всяка картинка на животно, той произнасяше името му достатъчно отчетливо, за да разбере Тони, че действително ги разпознава. Но едно животно го затрудни - може би не знаеше как да произнесе името му - и той продължи да потупва с показалец под илюстрацията.
Тони не можа да се сдържи:
- JIa-ко-мец - изрече го, без да се замисли, и в същия миг застина в очакване.
Подобна бе реакцията и на Каби. Той затвори книгата рязко и остана да седи абсолютно неподвижен в продължение на почти десет секунди, само погледът му се стрелкаше насам-натам из стаята в търсене на източника на гласа. Накрая отвори отново книгата и потупа с пръст под същата картинка.
- Лакомец - повтори Тони, примирен, че вече се е разкрил.
- Мамамушгара! - изписка Каби и се заклати назад-нап-ред, поставил ръка пред устата си.
- Каби? - долетя гласът на майка му от другата стая. -Какво се бяхме разбрали за това? Не го казвай повече!
- Д’бре! - извика момчето в отговор и зарови глава във възглавницата, за да заглуши бурния си смях. - Мамамуштара! - прошепна пак след малко.
После отново седна, отвори книгата и започна да потупва с пръст под илюстрацията, този път бавно и целенасочено. Всеки път Тони изговаряше „лакомец“, а Каби заравяше лице във възглавницата и се тресеше в неистов смях.
