Когато стана време за вечеря, тримата седнаха около малката маса и се хванаха за ръце. Моли се обърна към Каби:
- Каби, на кого сме благодарни днес?
Последва изреждане на имената на хора, които, знаейки или не, бяха си осигурили място в благодарните сърца на тази троица. Сред тях бяха самите те, Исус, Линдзи, лекарите и сестрите в болницата, фермерът, отгледал зеленчуците, които сега бяха в супата, работниците в мандрата, които дояха млякото за маслото и особено за сладоледа, Тсд, приятелите в училище, пивоварите, които правеха безалкохолната бира, и редица други, които изразяваха Божията любов. Тони едва не се засмя на висок глас, когато Каби напъха парче хляб в устата си още преди да бе приключило изреждането на всичките заслужили благодарност.
По време на вечерята Тони слушаше и преживяваше. Посредством Каби той можеше буквално да усети всички вкусове и въздействието, което оказваха супата, пресният хляб - и особено нилата (ваниловият сладолед) и безалкохолната бира - върху вътрешния свят на момчето. Наблюдавайки през неговите очи Маги и майката Моли, които разменяха недоизказани изречения и многозначителни погледи, той научи, че Линдзи е по-малката сестра на Каби, която в момента лежи сериозно болна в „Дорнбехър“, едната от двете болници към Орегонския университет за здраве и наука. Моли вече бе уредила да отсъства от работа следващия ден, а Маги, която споделяше къщата с нея и децата й, щеше да се погрижи за Каби: да го прибере от училище и евентуално да го вземе със себе си на църква вечерта.
Когато преди лягане Каби отиде в тоалетната, Тони от неудобство извърна очи, но почувства облекчението, което бе приемал за даденост през целия си живот. Даде си сметка, че всичките незначителни действия от този род, които съставяха ежедневната рутина и обикновено оставаха незабелязани и неоценени, всъщност бяха изключително важни. Каби облече пижамата си с образа на Спайдърмен, изми зъбите си и се настани в леглото.
- Готов! - извика той и след малко в стаята влезе Моли, включи пощната лампа - божа кравичка, на шкафчето до леглото му и угаси другата на тавана. После седна на леглото до него, скри лице в ръцете си, наведе се леко напред и остана така за момент. Тони почувства как Каби иска да установи емоционална връзка с майка си, да й каже нешо. Най-доброто, на което бе способно момчето, бе да я потупа по гърба.
- Д’бре, мамо! Д’бре?
Тя въздъхна дълбоко.
- Да, Каби, добре съм. Имам теб и Линдзи, и Маги, и Исус. Просто денят беше тежък и мама уморена, това е всичко.
После Моли се наведе, положи глава на гърдите на Каби и започна да пее нещо, което Тони не беше чувал… откога? Откакто беше малко момче. Сега, с гласа на тази жена, той чуваше песента, която му бе пяла собствената му майка. Внезапно го обзе дълбока тъга. Когато Моли стигна до „Исус обича ме, това го знам“, почувства как по лицето му потекоха сълзи.
Каби припяваше с бавен, монотонен глас:
- Иишуш, ‘бича мме.
Тони също се опита да запее, но беше забравил текста. Чувствата бликаха в него като от извор, в съзнанието му се рояха спомени и копнежи.
- Каби, скъпи, защо плачеш? - Моли обърса сълзите от лицето на сина си.
- Тъжен! - Каби потупа гърдите си отляво. - Тъжен!
*
Тони се събуди. В ушите му се събираха сълзи. Седна и пое дълбоко въздух. Баба беше го потупала по гърдите, за да го събуди, и му подаваше чаша с течност, която приличаше на кафе, но ухаеше на чай.
- Ето,, издухай си носа! - каза му тя и му подаде парче чист плат. - Подходящо индианско име за теб би било Този, който плаче много.
- Все ми е едно - беше единственото, което му дойде наум да отвърне. Още бе под влиянието на неочакваните емоции, които не отминаваха така бързо. В крайна сметка успя да събере мислите си и да попита: - Как стана възможно това?
Тя се усмихна широко.
- Посредством много мощна сила. Нарича се квантов огън. Само помисли за ситуацията - мъж, който лежи в кома в Орегон, пита индианка от племето лакота, която обитава собствената му душа, как е могъл да погледне през
I очите на момче със специални потребности от Портланд, Орегон. Лично на мен ми се струва - изкиска се тя, - че
Ь всичко се обяснява от само себе си.
- Разбира се. - Този път Тони се усмихна широко, но ницето му бързо помръкна. - Значи всичко това се случва
[ на истина? Линдзи е наистина болна, а Каби, майка му и Маги… сещаш се, всичко това е реалност?
- В реалното време, да - поясни Баба.
- А това не е ли реално време? - попита Тони.
- Реално е, но различно - отвърна тя, ала личеше, че не
1й се обяснява. - По-скоро бих го нарекла междинно време.
[ Но не питай повече, просто изпий това.
Тони се подчини, първоначално подхождайки предпазливо към течността. Кой знае защо, беше се подготвил за отвратителен вкус, но още с първите глътки из цялото му тяло се разля топлина и той изпита чувството на абсолютно задоволство.
- И на този въпрос няма да ти отговоря - каза Баба, предвидила следващия му въпрос. Повярвай ми, не искаш да узнаеш какво е. И не ми разправяй, че бих могла да остана под пари, ако го продавам.
Той й хвърли кос поглед, но не настоя да узнае какво е питието. Вместо това попита друго:
- И така, защо бях там и защо се върнах тук?
- Има много причини да си тук - започна тя. - Татко никога не прави каквото и да било поради само една причина. Повечето от причините ти никога няма да научиш или разбереш. Но както и да е, всичките те са част от плетката на съдбата.
- Ще ми разкриеш ли поне една от тези причини? - попита той.
- Една от причините да идеш там, скъпи, беше да чуеш майка ти да пее. Дори да нямаше други, само тя щеше да е достатъчна. - Тя хвърли още една цепеница в огъня и се зае да разбутва главните, докато не остана доволна от разположението им в огнището.
Тони остана объркан от отговора, който получи, и известно време не се престрашаваше да проговори. Твърде скоро бе преживял много силни емоции.
- Съгласен съм - каза накрая той. - Тази причина беше наистина достатъчна, но песента ми причини и много сил-на болка.
- Няма защо да ми благодариш, Антъни.
Настана мълчание. Тони се загледа в огъня. Баба придърпа своето столче по-близо до него и когато седна, телата им се докоснаха.
- А защо сега съм тук, а не там?
- Каби сега спи, а предпочете да не присъстваш в съня му - отговори тя, сякаш не съществуваше по-логично обяснение.
- Той е предпочел? - Тони погледна Баба, която се взираше в огъня. - Как така е предпочел? Та знаеше ли, че съм там, докато заспиваше?
- Духът му знаеше.
Той не каза нищо повече, просто седеше в очакване, повдигнал въпросително вежди, тъй като знаеше, че тя знае какъв въпрос искаше да й зададе.
- Да се опитваш да обясниш едно човешко същество -започна тя, - което представлява цялост, единство, съставено от дух, душа и тяло, е като да се опиташ да обясниш 1>ог, който е единство от Светия Дух, Отеца и Сина. Разбирането идва с преживяването и взаимността.
Тони изчакваше, не знаеше как да зададе следващия си въпрос.
- Каби, също като теб - продължи Баба, - представлява единство от взаимнопроникващи се дух, душа и тяло, които са в непрекъснат танц и взаимодействие.
- Благодаря. - Тони се поизправи на стола си, отпи пак от течността и бавно я преглътна, наслаждавайки се на усещането, докато тя се стичаше по хранопровода му. -Много ми помогна, Бабо.
- Сарказмът е Божие откритие. Просто отбелязвам.
Тони се усмихна на последната забележка, докато Баба
запази каменно изражение, което определено постигна ефект.
- Добре, нека опитаме отново. Ти каза, че момчето е предпочело да не оставам в съня му.
j - Антъни, също както при теб, тялото на Каби е увредено, а душата му е сломена, но духът му е жив и енергичен. I in макар жив и енергичен, неговият дух все пак е обвързан с увреденото тяло и сломената душа. Думите понякога наистина са неспособни да предадат точния смисъл. Когато говоря за „тялото“, „душата“ или „духа“ на човек, звучи сякаш всяко от тях е вещ, която той притежава. По правилно обаче би било да се приеме, че човек „е“ своето тяло, „е“ своята душа и „е“ своят дух. Той е проникнато и проникващо цяло, единство от разнородни съставки. Най-важното е, че човек е единство.
- Не те разбирам изцяло. Не че не вярвам на теб, просто не знам в какво точно вярвам. Освен това, струва ми се, че повече усещам това, което ми говориш, отколкото го разбирам. - Той замълча за кратко. - Просто ми стана толкова тъжно заради него.
- Заради Каби ли? Той каза същото за теб.
Тони вдигна поглед, изненадан.
- Да, недей да се натъжаваш заради него. Просто неговите недостатъци са доста по-очевидни от твоите. Външни са и всеки може да ги види, докато ти си се постарал да заключиш своите в скривалища, които са известни единствено на теб. Каби притежава вътрешни сетива и рецептори, значително по-развити от твоите. Може да вижда неща, за които ти си сляп, може да долавя добротата или злонамереността у хората много по-бързо от теб, изобщо възприятията му са много по-изострени. Той просто е възпрепятстван от неспособността да общува, а увреденото му тяло и душа отразяват увредения свят, който обитава. Така че не се сравнявай и не се натъжавай. Ти и Каби вървите по различни пътища, защото всеки от вас е уникална личност. Ничий живот не бива да бъде сравняван с друг, нито пък подчиняван на съревнованието.
