После отново седна, отвори книгата и започна да потупва с пръст под илюстрацията, този път бавно и целенасочено. Всеки път Тони изговаряше „лакомец“, а Каби заравяше лице във възглавницата и се тресеше в неистов смях.
По едно време се претърколи от леглото на пода, за да надникне дали отдолу не се крие някой. Провери и в гардероба, който, като се изключеше обичайното му съдържание, беше празен. Плахо надникна дори зад скрина. Накрая застана в средата на стаята и произнесе високо:
- Ново!
- Имаш ли нужда от нещо, Каби? - обади се гласът на майка му.
- Каби, ще го направя отново, но шшш! - помоли го Гони.
- Hex! - изкрещя Каби на майка си, после шепнешком възкликна: - Мамамуштара? - и отново се преви от смях.
Тони също се разсмя, заразен от смеха на момчето. Изглежда, това за него беше същинско приключение.
Каби се опита да овладее смеха си, доколкото му бе възможно, и вдигна ризата си, за да потърси там източника на тайнствения глас. Разгледа съсредоточено пъпа си и тъкмо се готвеше да си свали панталоните, когато Тони го възпря:
- Каби, спри. Не съм в панталоните ти. Аз съм в… - Той направи пауза, търсейки думите. - Аз съм в сърцето ти, мога да виждам през очите ти и да говоря в ушите ти.
Каби закри очи.
- Да, сега не мога да виждам - потвърди Тони.
Каби продължи да закрива и открива очи, а Тони му казваше ту, че вижда, ту, че не вижда. Изглеждаше сякаш тази игра никога няма да свърши, когато изведнъж Каби спря и отиде пред огледалото на вратата на гардероба. Наведе се и погледна отблизо в очите си, сякаш можеше да види гласа там. После сви устни решително и се дръпна назад, погледна се от разстояние, скръсти ръце на гърдите си и обяви:
- Кнаби?
- Каби - проговори отново Тони, - името ми е Тони! То-ни!
- Tax-ни. - Не го произнесе ясно и отчетливо, но Тони разпозна името си. Веднага след това Каби го смая с нещо неочаквано. На лицето му цъфна широка, възхитителна усмивка, той сложи и двете си ръце върху сърцето и каза гихичко:
- Tax-ни… пр’ятел!
- Да, Каби - отвърна му Тони с мек и топъл глас. - Тони и Каби са приятели.
- Дааа! - извика момчето, вдигна ръка във въздуха и я задържа в очакване, но осъзнавайки, че до него няма никого, плесна сам въображаемата ръка на гласа.
После се случи още нещо неочаквано. Поглеждайки отново в огледалото, Каби с усилие изрече въпроса:
- Tax-ни, ‘бича Кнаби?
Тони беше изненадан от този прост въпрос, съставен само от три думи. Каби бе положил усилието, бе събрал куража да попита, но Тони сякаш не бе способен да даде отговор. Обичаше ли Каби? Та той едва го познаваше. И изобщо знаеше ли как да обича? Знаеше ли какво представлява обичта, беше ли я изпитвал някога? И ако не беше, щеше ли да я разпознае, ако някога я изпиташе?
Момчето чакаше отговор с обърнато нагоре лице.
- Да, обичам те, Каби - излъга той и незабавно усети разочарованието му.
Каби някак бе доловил лъжата. Сведе поглед, ала тъгата му продължи само няколко секунди. После отново погледна нагоре и каза:
- На-ко-га?
На-ко-га? Какво ли означаваше това? - зачуди се Тони. - „Никога“ ли искаше да каже момчето, „а кога“ или пък „някога“? Да, Каби беше казал „някога“… някога Тони щеше да го обикне. Тони се надяваше това да се окаже истина. Може би Каби знаеше неща, които той не знаеше.
*
Пристигнаха в специализираното училище, където Каби - а следователно и Тони - щеше да прекара по-голямата част от деня. Учебното заведение за деца с интелектуална недостатъчност делеше един двор с местна гимназия, където учеха деца с нормално развитие, а възпитаниците му бяха около дузина. Там децата бяха непрекъснато ангажирани с интересни дейности и Тони беше изумен от уменията, които Каби беше усвоил, въпреки умствената си недоразвитост. Четенето му беше едва на предучилищно ниво, но вече можеше да извършва прости математически действия. Особено умел беше в използването на калкулатор, каквито впрочем носеше скрити два в раницата си - беше успял да си ги присвои още с влизането. Доста напреднали бяха и уменията му в писането. Гледайки от бялата дъска, той направо изрисуваше думите в една от многобройните си, изписани гъсто тетрадки.
Тони мълчеше, за да не привлича внимание нито към себе си, нито към Каби. Момчето пазеше общата им тайна, но на няколко пъти през деня, когато му се отдадеше възможност, поглеждаше отблизо лицето си в някое огледало и прошепваше: „Тах-ни?“.
- Да, Каби, все още съм тук - отвръщаше Тони.
Тогава Каби се усмихваше широко, кимваше енергично и отново хукваше нанякъде.
Добротата и търпението на учителите и останалия персонал, както и на неколцина ученици от съседната гимназия, които редовно идваха да помагат, изненадаха Тони. Колко ли хора, запита се той, всекидневно посвещаваха време, за да се погрижат за другите?
Каби обядва претоплено бурито,останало от закуската, рулце със сирене и курабийка с пълнеж от смокинов конфитюр. Всяко от тях като че ли беше любимото му. Часът по физкултура премина в танци и беше истинска комедия от грешки, но за щастие всички накрая оцеляха. Тони се оказа пленник в един чужд за него свят, но всяко следващо преживяване сякаш го приземяваше в реалността. Това беше истинският живот - обикновен, ала все пак необичаен и неочакван. Какво беше правил през всичките тези години, за да не го види? Беше се крил, бе първата мисъл, която му дойде наум. Може да не беше целият отговор, но бе поне съществена част от него.
Времето, прекарано с тези деца, му донесе неочаквана наслада, но и болка, породена от яркия спомен за неговите провали като родител. Известно време беше опитвал най-усърдно да бъде добър баща, дори беше чел книги на тази тема, но след като Гейбриъл… беше оставил родителството на Лори и се беше върнал в по-сигурния свят на производството, планираните постижения и недвижимите имоти. Всеки пристъп на съжаление или скръб по време на работния ден той изтласкваше отново в дълбоките кътчета на душата си, където можеше да бъде по-лесно пренебрегван.
Маги пристигна навреме, все още в болничната си туника и панталон. Влизайки, тя озари стаята с присъствието си. Държането й беше професионално, ала самото й същество излъчваше жизнерадост и общителност. След като ги откара у дома с ударения си автомобил, тя се зае да чисти пиле, което после постави във фурната да се пече. Каби, леко раздразнен, че не му беше останал нито един от двата калкулатора след проверката па тръгване от училище, беше зает първо с нареждане на пъзел, после с оцветяване на картинки и накрая с дълга битка на „Зелда“, видеоигра, която бе овладял до съвършенство. През няколко минути той прошепваше „Tax-ни?“, за да се увери, че Тони е още с него, и когато Тони му отговаряше, момчето го възнаграждаваше с широка усмивка.
Когато печеното пиле изстина достатъчно, Каби се изми и бързо и ефикасно отдели месото от костите. Ръцете му бяха омазани до лактите, както и брадичката и устата му, където мистериозно беше изчезнала известна част от месото. После просто довърши вечерята си с картофено пюре и няколко задушени моркова.
- Каби, имаш ли нужда от помощ, за да си избереш дрехи за църквата? - попита Маги.
- Аз ще ти помогна - каза Тони шепнешком, сякаш Маги можеше да го чуе.
- Нах - прошепна в отговор Каби и тръгна към стаята си широко усмихнат.
Двамата разглеждаха гардероба на Каби и надникнаха във всички чекмеджета, докато най-сетне се спряха на най-подходящото облекло: джинси, колан, риза с дълъг ръкав и клипс вместо копчета и маратонки с велкро. Обличането отне доста време - коланът беше особено предизвикателство, - ала все пак приключи успешно и Каби се втурна обратно към кухнята, за да се покаже на Маги.
- Я се виж само! - възкликна Маги. - Какъв красив младеж! Нима избра дрехите сам?
- Та… - понечи да каже Каби.
I - Шшш! - възпря го Тони.
- Шшш! - изшътка и Каби, сложил пръст пред устните си.
- Какво искаш да кажеш с това „шшш“? - засмя се Маги. - Защо да не кажа колко е пораснал и какъв красавец е с ганал моя г Каби? Знаеш ли, дори смятам да разглася това м I целия свят. Хайде, поиграй си малко, докато аз се приготвя за църква.
Църква, повтори наум Тони. Не беше стъпвал в църква, Откакто преди много време с брат му ги бяха изпратили в религиозно приемно семейство. Тогава на него и Джейк им се беше налагало да седят дълги часове мълчаливо на дър-ш иите църковни пейки, сякаш направени за изтезание. Ала in.преки неудобството те често успяваха да задремят, уне-
■ • пи от монотонната проповед. Усмихна се, когато си помни как една вечер с Джейк бяха решили да се покръстят,
■ мятайки, че това ще им донесе „червени точки“ пред техни и-приемни родители, както и стана. Покръстването им Гм Hie възнаградено с внимание от страна на приемното усмейство, ала скоро стана ясно, че „поканвайки Исус в ■Урцата си“, те драстично бяха увеличили очакванията към В|бс си за стриктно спазване на редица правила, нещо, кое-|п ие бяха подозирали. Тони скоро се превърна във „вероотстъпник“, категория, която, както установи, беше далеч по-неблагоприятна от „безверник“. И без това му беше достатъчно трудно да оцелява като приемно дете. Но за приемно дете, което бе отстъпило от вярата, животът беше многократно по-тежък.
