- Това ли е услугата, за която става въпрос? Искаш да те заведа в болницата, за да видиш себе си в кома?
- Да, вероятно звучи нелепо, но имам нужда от това. Маги се замисли за кратко.
- Всъщност не съм сигурна, че мога да ти помогна, дори у ipe да си отново в главата ми. Не работя в интензивното отделение на неврологията, а там достъпът е ограничен. Само роднини на пациентите и точно определени хора мо-I ат да влизат, и то само по двама наведнъж, което в нашия случай, разбира се, не е проблем. Това, че Каби е успял да
I проникне там, е цяло чудо и съм сигурна, че персоналът не с особено доволен от факта. Имаш ли някой роднина, с Помощта на когото мога да вляза?
I - Не, нямам… Всъщност, да… Не, нямам. - Той продължи да се двоуми, а Маги чакаше, повдигнала въпросително Вежди.
| - Е, добре, имам брат, Джейкъб, но не знам къде е. Не Вмс разговаряли от няколко години. Той е единственият ■Однина, когото имам. Но връзката ни е почти прекъсната. [ - Семейство нямаш ли?
I • Бившата ми съпруга живее на Източния бряг, а дъщеря ми живее близо до нея, но тя ме мрази.
[ - Хм, винаги ли си оказвал такъв положителен ефект Върху хората?
- Да, в повечето случаи - призна Тони. - Почти винаги съм се оказвал за другите тежък кръст, който трябва да носят.
- В такъв случай молбата ми към Бог е да вдигне този кръст от плещите ми - отбеляза Маги. - Да, знай, че за това ми е молитвата тази вечер, но в случай че утре си все още тук, ще видя какво мога да направя, за да посетиш себе си в болницата.
Тя поклати глава, изумена от абсурдността на ситуацията.
- Благодаря, Маги. Между другото мисля, че можеш спокойно да отидеш в леглото си, защото май си тръгвам….
Не знаеше как, но този път усети началото на прехода и докато предусещането му се оформи в мисъл, вече спеше, в междинното пространство.
МЕЖДУ ДВА СВЯТА
Именно онова, което човек взима за прекъсвания, е самият живот.
К. С. ЛУИС
Тони се събуди със сепване, леко замаян и без идея къде се намира. Измъкна се от леглото, дръпна завесата на прозореца и с изненада откри, че отново е в спалнята на порутената фермерска къща, където Исус твърдеше, че живее. Сега обаче тя беше по-голяма и подобре уредена. Леглото беше по-солидно и с по-добра изработка, нямаше ги пружината и дюшека, на които беше спал предния път. Част от шперплатовото покритие по подовете бе заместено с масивно дърво. През един от прозорците вече не проникваше вятър, тъй като старата дограма бе сменена с нова, двойна.
На вратата се почука — както преди, три удара. Когато Тони отвори, вместо Исус, както очакваше, видя широко усмихнатия Джак, който държеше поднос със закуска и кафе.
- О, здравей, Джак от Ирландия! - възкликна Тони. -Питах се дали ще те видя отново след първата ни кратка среща.
- Удоволствие и чест за мен е да те видя отново, Антъни. W Джак се усмихна и Тони отстъпи встрани, за да му направи път. Мъжът влезе в стаята и внимателно остави подноса На една масичка, след което наля някаква черна ароматна течност в чаша с по-големи от обичайните размери. Обърна се и подаде напитката на Тони.
- Черно кафе, ако си спомням добре. Колкото до мен, аз никога не мога да се наситя на чая.
Тони кимна с благодарност и отпи първата глътка, топла и мека като коприна.
- А също така с удоволствие трябва да ти съобщя - добави Джак, вдигайки капака на подноса, върху който имаше яйца, задушени зеленчуци и намазана с масло кифличка, - че на нас двамата с теб ни е отредено да се опознаем по-дълбоко, с течение на времето, разбира се.
- Не съм убеден, че въобще е нужно да питам какво точно имаш предвид - промърмори Тони и начена с нетърпение храната.
- Всъщност това няма значение - въздъхна Джак, придърпа един тапициран стол и седна на него. - Така или иначе настоящият миг съдържа в себе си всички останали мигове, затова не е необходимо да сме другаде, освен в настоящето.
- Както и да е - каза с примирение Тони. Той вече приемаше по-спокойно неспособността си да разбира всичко, дори понякога собствения си език. - Нека те попитам нещо, Джак, ако позволиш… - Той направи спираловидно движение с вилицата си във въздуха, сякаш за да придаде на въпроса си по-голяма отчетливост. - Това междинно времепространство, където сме ние с теб, отвъдният свят ли е?
- Ей богу, не е! - увери го Джак, поклащайки глава. - Това е по-скоро вътрешният свят. Не че той е напълно независим от това, което наричаш отвъден свят.
Тони все още държеше вилицата си във въздуха, застинал в опита си да схване казаното от ирландеца.
- Намираш се, ако мога да се изразя така, на границата между живота преди и живота след смъртта, а мостът, който ги свързва, е вътрешният ти живот, животът на собствената ти душа.
- Но тогава ти къде живееш?
- Аз живея там, където се намирам в настоящия момент, но по принцип съм обитател на отвъдното. Скъпи момко, гега просто съм на посещение при теб тук, в „междинното“, ако мога да се изразя така.
Макар да дъвчеше храната, Тони не усещаше вкуса й, защото умът му беше изцяло погълнат от разговора и работеше на пълни обороти.
- А отвъдното, то как изглежда?
- Аха, ето това се казва въпрос! - Джак се облегна назад в стола си и се замисли. После разсеяно извади лулата си
все така горяща - от джоба на сакото, бавно всмукна от нея, след което я върна на мястото й и погледна своя събеседник. След това заговори, позволявайки на дима да излиза на валма между устните му. - Питаш ме за нещо, чието познание се крие в самото му преживяване. Съществуват пи думи, които истински предават усещанията на първата любов, на неочаквано разкрилия се пред очите ни красив залез, уханието на жасмина, гарденията, люляка? Или пък На първата майчина прегръдка, радостната изненада, неземно красивата мелодия, първото покоряване на висок връх, първото вкусване на меда от пчелна пита с пръст… В 11 родължение на цялата история на човечеството ние търсим думи, чрез които да създадем връзка между това, което даем, и онова, за което копнеем, ала това, което всичките Тези думи ни носят, може да се сравни единствено е поглед През тъмно стъкло. - Той огледа стаята. - Но нека ти дам Пример. - Отиде до скрина до прозореца, върху който, сред всички други вещи, имаше и градинска саксия. В нея беше разцъфтяло удивително красиво многоцветно лале. Джак взе саксията, върна се на мястото си и внимателно започна да разравя пръстта, докато разкри луковицата. Така вече се виждаше цялото растение. - Това е класически представител на вида папагалско лале - обясни той, - отгледан в твоя собствен заден двор. - Поднесе го към Тони, за да може да го погледне отблизо. - Обърни внимание на тези необикновени венчелистчета. Перести и извити са, по подобните на дантели краища се забелязват различни багри: от златисто и оранжево-розово до и синкавопурпурно. Погледни, има дори зелени нишки, които браздят жълтото. Какво великолепие! А сега погледни, Тони, луковицата, от която е израснало това чудно цвете. Прилича на парче старо дърво или бучка пръст, които човек би изхвърлил, без да се замисли. Наистина е неугледна, не би привлякла вниманието на човек, ако той не знае какво представлява. Този корен, Тони… -рече Джак въодушевено, внимателно постави луковицата обратно в саксията и нежно я покри отново с пръстта. - Този корен е животът преди смъртта, всичко, което знаеш и пре живяваш, съдържа привкуса на нещо друго, на нещо повече. А във всичките си знания и преживявания, които са част от този корен, ти смътно долавяш съществуването на цветето - в музиката, изкуството, литературата, семейните забавления, смеха, откритията, нововъведенията, работата… Но виждайки единствено корена, можеш ли да си представиш чудо, подобно на това цвете? Ще дойде мигът, Тони, когато най-накрая ще видиш самото цвете и тогава ще ти се изясни изцяло предназначението на този неугледен корен. Това ще стане в отвъдния живот.
Тони седеше взрян в цветето пред себе си. Беше изумен от неговата проста, но същевременно сложна и елегантна красота и постепенно го завладя благоговение, сякаш се намираше в присъствието на нещо свято. И тогава отново се запита: Къде съм бил през всичките тези години? Беше ли живял въобще някога. Но ведно с тази мисъл в съзнанието му изплуваха и спомени за моменти, когато го бе обземало усещането за мистерия или за проблясъци на любов, светлина, радост и удивление, на които едва бе обръщал внимание в периодите на доволство, ала откроявали се извънмерно на фона на болката. Никога не бе бил способен да поседне и да слуша, да съзерцава, да диша, да се диви… и това му беше коствало много, сега вече знаеше това със сигурност. В този момент Тони се чувстваше опустошен, като земите, които се виждаха през прозореца.
- Тони, ти си луковица - рече Джак, пресичайки спиралата на мислите му. - И единствено Бог знае какво цвете ще израсне от нея. Не губи време да се косиш, че си луковица. Без луковица никога не би имало цвете. Цветето е проявление на това, което в момента изглежда грозно и незначително. Като тази пустош навън.
