- Тоест това е мелодията - възкликна Тони, зарадван, че най-сетне бе схванал нещичко, колкото и малко да беше то.
Джак кимна с усмивка.
- Точно така. Това е мелодията.
- Ще те опозная ли, Джак? В отвъдния живот ще те опозная ли? - Тони се надяваше и затова попита.
- Напълно! По начин, който не можеш да проумееш, докато гледаш на мен като на луковица с очите на луковица.
Тони мислеше, че е разбрал думите на Джак, но му се искаше да чуе допълнителни разяснения, каквито Джак му предостави с готовност.
I - Начинът, по който ме виждаш сега, Антъни, е най-доброто на което е способен умът ти. Този образ е съчетание ог спомени и въображение и отразява представата ти за това как аз би трябвало да изглеждам. Ти си луковица, която гледа друга луковица.
- А ако те видя в отвъдния свят?
- Хм, това, което ще кажа, може да ти прозвучи като себевъзвеличаване, но то е вярно за всекиго, когото би срещнал в отвъдното. Ако в този момент, докато си в тази си форма, успееш да ме видиш такъв, какъвто наистина съм, вероятно ще се простреш по очи на земята от почит и бла-юговение. Може да се каже, че тогава коренът ще зърне Щветето. Но това никак няма да е добре за теб.
- Бха! - възкликна Тони, изненадан от отговора. - Значи Там ти си напълно осъществен.
[ - В отвъдния живот аз съм реализирал всичко, което е Вило заложено в мен. Може да се каже, че там съм много Jjo пълноценен човек, отколкото съм се чувствал някога на
Земята, а освен това пребивавам напълно в Бог. Ти чу едва една нота от цялата симфония, зърна едва един нюанс от цялата картина, една пръска от величествения водопад. Вкоренен си в живота си, Тони, и посягаш към всичко, което може да ти достави усещането за себенадмогване. Дори превръщаш другите луковици във въображаеми цветя.
Тони се изправи и започна да крачи из стаята.
- Джак, моят живот, който приемах за успешен, всъщност е тотален провал - призна той. - И въпреки това ти твърдиш, че под неговите руини се крие неподозирана красота? Искаш да ми кажеш, че все пак аз съм значим човек? Че макар да съм грозна и съвсем обикновена луковица, в мен е заложено да се превърна в неповторимо и необикновено цвете? Това ли искаш да ми кажеш? Правилно ли съм те разбрал?
Джак кимна, отново изкара лулата си и всмукна от нея.
- Предполагам, че същото важи за всеки друг - продъл жи Тони, - за всеки човек, който е роден…
- Заченат! - прекъсна го Джак.
- За всеки човек, който е „заченат“ на тази планета, всеки, който е живял на Земята… Значи всеки човек е луковица, в която спи цвете? Така ли? - Джак отново кимна, а Тони застана точно пред него, постави ръце на раменете му и приближи лицето си на сантиметри от неговото. После през стиснати зъби произнесе следващите язвителни и наситени с отчаяние думи: - Тогава защо са нужни всичките земни нелепости, Джак? Страданията, болестите, войните, убийс-тЕата, омразата, жестокостта, зверствата, невежеството, глупостта… - Имената на всичките злини като че ли сами изригваха от устата му. - Знаеш отлично как постъпваме ние с луковиците, с корените на красотата, Джак. Изгаряме ги, изсмукваме жизнените им сокове и ги стъпкваме, уни щожаваме ги, продаваме ги, третираме ги като отвратителна мъртва органична материя, за каквато впрочем смятаме самите себе си!
При последното той свали рязко ръце от раменете на Джак, който бе изслушал тирадата му търпеливо, без да промени изражението си.
Тони отиде до прозореца и зарея поглед навън, прокарвайки пръсти през косата си. Мълчанието, увиснало като гежка завеса между двамата, бе нарушено от Джак:
- Проблемът с болката - рече той меко - произтича от самите луковици.
Чувайки думите зад гърба си, Тони сведе поглед към пода.
- Не знам, Джак. Не знам как ще преодолея това, което съм - призна той. - Камарата, която трябва да бъде разчистена, е огромна и ужасяваща.
- Не се тревожи, скъпо момче - окуражи го с благ глас Джак. - Ще прекосиш и този път, щом стигнеш до него. Само трябва да помниш, Тони, че нито един хубав спомен или акт на доброта, нито една истина, нито една благородна, правилна или справедлива постъпка няма да се изгуби.
- А лошотията, злините, неправдите?
- Ах, именно посредством тях се проявява истинското чудо. - Джак явно беше станал от стола си, защото Тони почувства една здрава ръка, която стисна рамото му. - Бог някак превръща всичката болка и злини в нещо, което те сами по себе си никога не биха могли да бъдат - в символи и монументи на милосърдието и любовта. Най-дълбоката мистерия се изразява в това как раните и белезите могат да се трансформират в нещо скъпо за човек, а смазващото и ужасяващо бреме - в символ на непреклонна обич.
- Струва ли си всичко това? - попита шепнешком Тони.
- Не задаваш правилния въпрос, синко.. „Всичко това“ няма никакво значение. Въпросът е и винаги е бил: Струваш ли си ти! А неговият отговор винаги е бил: „Да!“.
Последните думи като че ли останаха известно време във въздуха като последен, постепенно утихващ тон, изсвирен от чело. Тони усети как пръстите на Джак стиснаха по-сил-но рамото му, дружелюбно и окуражаващо, дори с обич.
- Искаш ли да се разходим? Да разгледаме имота? -предложи Джак. - Ще те заведа да се запознаеш с някои от съседите си. Хайде, облечи се.
- Имам съседи? - изненада се Тони.
- Е, не точно съседи. По-скоро самоволни заселници на твоята земя. Тук съм, за да те запозная с тях. Разбира се, ако пожелаеш. От теб зависи. Ще те чакам отвън, докато помислиш.
Джак излезе, оставяйки Тони насаме с обърканите му мисли, емоции и многобройни въпроси, Любопитно му беше да срещне още някой на това място, затова бързо се облече, плисна малко вода на лицето си, усмихна се на отражението си в огледалото и се запъти към вратата.
*
Утринта беше ясна и свежа, нейният хлад предизвикваше тръпки - знак, че предстоеше промяна във времето. Няколко облака се бяха сбрали на хоризонта, сякаш за да обсъдят нещо. Не бяха още буреносни, но все пак видът им не вещаеше нищо добро.
- Ето, вземи това. - Джак подаде на Тони яке. Беше непромокаемо, от марката „Кълъмбия“, и той го прие, благодарен, че не беше от туид. Джак беше облечен както обикновено, но сега държеше бастун с топка вместо дръжка, а на главата си беше сложил стара рибарска туидена шапка, която просто си просеше някоя духовита забележка.
- Хубава шапка! - не се сдържа Тони.
- О, тази вехтория ли? Благодаря ти. Постоянно я губя, а тя все изниква отнякъде. Просто не знам какво да я правя, затова я нося, докато отново изчезне.
Обхождайки с поглед земите на фермата, Тони доби изненадващото усещане, че имаше някакво подобрение - като че ли съществуваха наченки на ред в предишния хаос, но действително бяха само наченки. Иначе в някои от далеч-
ните каменни огради се виждаха пукнатини, които не помнеше да е забелязал предишния път. Вероятно не съм обърнал внимание, помисли си Джак и посочи към една | група дървета, иззад която към небето се издигаха тънки струйки дим.
- Там ли са съседите? - попита той.
Джак се усмихна и сви рамене, очевидно за момента не желаеше да разкрие повече.
След като повървяха още известно време, Тони отново зададе въпрос:
- Джак, това място, това междинно място, което разбрах, че съм самият аз… Да не би да съм доведен тук, за да се изправя пред своите прегрешения?
- Не, скъпо момче, тъкмо обратното - отвърна Джак. [ - Междинното пространство и отвъдният свят са изграде-I ни на основата на достойните ти постъпки, не на прегрешенията ти. И не защото грешките ти са незначителни и без последствия или защото се изтриват - последиците на много от тях можеш да видиш около себе си, - а защото фокусът е върху възстановяването, не върху разрушаването.
- Да, но… - понечи Тони да каже нещо, но Джак го възпря, [ вдигайки ръка.
- Да, старото трябва да бъде разрушено, за да бъде из-[ дигнато на негово място новото. За да е възможно възкре-I сението, първо трябва да има разпятие. Ала Бог не пилее
нищо, дори прегрешенията ни. От всяка разрушена построй-I ка остава по нещо, което някога е било правдиво, правилно I и добро и което бива използвано при построяването на I новата сграда. Всъщност новата постройка никога не би [ била каквото е без старата. Така става обновяването на I душата. Ти си от Орегон, трябва да си наясно с рециклирането, или греша?
Джак се засмя на шегата си и Тони също се усмихна.
- Харесва ми идеята с изграждането. Но не съм особено въодушевен обаче от разрушаването.
- Ах… - въздъхна Джак. - Това е трудното, нали? Ала няма как, за да бъдат изградени истинното, доброто и правилното, първо трябва да бъде извършено известно разрушение. Ще се наложи да бъде направена и равносметка. Това е не просто важно, то е от решаващо значение. Но Бог не би започнал събарянето на старото без участие от твоя страна. През повечето време Бог изпълнява много малка роля. Ние, хората, сме майстори в изграждането на фасади, които после сами разрушаваме. В своята независимост сме изключително разрушителни същества - първо издигаме къщи от карти, а после ги събаряме със собствените си ръце. Зависимостите от всякакъв род, волята за власт, шпозор-ната сигурност на лъжите, стремежът към слава, търговията с човешки души… всичко това са къщи от карти, които непрекъснато строим и се опитваме да запазим, задържайки дъха си. Но благодарение на Божията милост все някой ден се налага отново да започнем да дишаме и когато това стане, Бог ни помага малко със своето дихание и тогава всичко рухва.
