Тони усети как губи опората под краката си, като че ли едва се крепеше на ръба на невидима скала. Обърна се към Баба, но от нея се виждаше само смътен контур — тя изчезваше. Пред очите му сякаш се спусна плъгна завеса и всички спомени от последните няколко дни изгубиха отчетливостта си. От земята започна да струи тъмна отрова и да се издига около него на издължаващи се ресни, които му пречеха да вижда и мисли ясно. Хищно отчаяние започна да къса плът от деликатните места, където сърцето му бе започнало да се стопля и порозовява, и да хвърля късовете в дълбокия кладенец на самотата, който неизменно зееше в душата на Тони. Баба се изгуби напълно. Той беше сам и сляп. Падна на колене.
Тогава почувства нечий дъх, сладостен и опияняващ, да облъхва лицето му. После неговото свежо ухание бе заменено от гнилата воня, която и по-рано бе властвала във въздуха на това място. И тогава чу шепот:
- Ти си напълно сам, Тони, както заслужаваш. Щеше да е подобре никога да не се беше раждал.
Вярно е, помисли си той. Беше сам и го заслужаваше. Беше убил обичта на всички, които му я бяха предложили, а сега не бе нищо повече от един смъртник. С това признание в него сякаш се срина и последната защитна стена от вътрешното му укрепление. Ледените бодли на ужаса пронизаха гърдите му, достигнаха сърцето му и го вледениха. Той започна да замръзва, да се превръща в леден камък отвътре навън, и с нищо не бе способен да спре този процес.
Тогава в далечината дочу детски глас, който се смееше и пееше, все повече приближавайки го. Не можеше да помръдне, едва дишаше. Момиченцето никога не би го открило в тази мастилена тъмнина. Дори нямаше да забележи, че е там.
„Боже - започна да се моли мислено той, - помогни й да ме намери.“
Някъде далеч видя движение и светлина, която започна да нараства в унисон с усилващата се детска песен, докато момиченцето не спря точно пред него. Беше може би пет-шестгодишно, имаше гарвановочерна коса и мургава кожа. На главата си носеше венец от бели цветя, а зад едното й ухо бе пъхнат бял трилиум. Имаше смайващо красиви кафяви очи, а лицето й бе озарено от усмивка.
Вече не беше сам. Тя го виждаше. Дълбоко облекчение се разля из него, напрежението в гърдите му понамаля и той започна да диша малко по-дълбоко.
Не мога да говоря, помисли той.
- Знам това, господин Тони - каза момичето със смях, - но понякога и мислите са достатъчни.
Той усети как вътрешно се усмихна. Къде съм?, помисли.
- Сме, господин Тони, къде сме? Ние, господин Тони, не сме сами.
Тя се завъртя със своята рокля на сини и зелени цветя и сякаш бе на театрална сцена, направи дълбок и бавен поклон. Присъствието й бе невинно и топло и Тони почувства как ледената му черупка омеква. Ако можеше да се засмее на висок глас, би го направил.
Добре тогава… къде сме?, помисли отцово той.
Тя не отговори на въпроса му.
- Кой сте вие, господин Тони? - попита го момиченцето, наклонило глава на една страна, както правят децата, и зачака отговора му.
Провалил се човек, за когото няма надежда, помисли той и почувства как гърдите му отново бяха пристегнати от отчаянието.
- Наистина ли сте това, господин Тони? Провалил се човек, за когото няма надежда?
Поредица от образи се заредиха в съзнанието му, всичките в подкрепа на това самообвинение, в потвърждение на присъдата, която сам си бе издал.
- О, господин Тони! - възкликна момичето без помен на обвинение в гласа. - Вие сте много повече! - Това беше произнесено като наблюдение, не като оценъчно твърдение.
Щом не съм провалил се човек, за когото няма надежда, помисли той, тогава кой съм аз?
Момиченцето започна да подскача около него, губейки се и появявайки се отново в полезрението му, и едновременно с това с напевен глас да изрежда, докосвайки пръстите на едната си ръка:
- Господин Тони, вие сте съшо могъщ воин, ученик, вселена, изпълнена с чудеса, момчето на Баба, осиновено от Татко Бог, с когото не сте достатъчно силен да скъсате връзката си, не сте самотник, прекрасен хаос сте, мелодия… - С всяка следваща дума ледените вериги, с които сякаш беше окован Тони, се късаха и той започваше да диша все по-свободно. В съзнанието му възникваха мисли, които целяха да оспорят и опровергаят всяко твърдение на момиченцето, но той постепенно започна да се успокоява и в крайна сметка предпочете да гледа неговия танц и да слуша песента му.
Какво можеше да знае тя? Беше само едно малко момиче. Така си мислеше той, но думите на това малко момиче бяха изпълнени със сила, в това беше сигурен, защото проникваха чак до вледенената му сърцевина. Присъствието й беше като ранна пролет, чиято топлина топеше снеговете и събуждаше новия живот. Тя спря точно пред него и нежно го целуна по бузата.
- Как се казваш? - Най-сетне съумя да прошепне той.
- Надежда! - отвърна тя с ослепителна усмивка. - Името ми е Надежда!
И последната преграда в него рухна, сълзи покапаха от очите му по земята. Надежда протегна ръка и повдигна брадичката му и той погледна надълбоко в невероятните й очи.
- Опълчи се, господин Тони - прошепна тя. - В тази битка няма да си сам.
- На кого да се опълча?
- На своите празни фантазии, които ти пречат да познаеш същността на Бог. Бий се с тях.
- Как?
- Разгневи се и изречи истината.
- Мислех, че гневът е нещо нередно.
- Нередно ли? Аз се гневя на всичко, което е нередно.
- Коя си ти? - попита най-накрая той.
- Аз съм тази, която те обича непреклонно - отговори тя, сияеща, и отстъпи назад. - Господин Тони, когато се озовеш в тъмнина, не пали огън, не се обграждай с пламъци. Тъмнината не може да промени същността на Бог.
- Помислих, чс Баба ме е изоставила… посред битхата.
- Не те е изоставяла. Твоето собствено въображение я скри от погледа ти. Самият ти си причината да се чувстваш сам.
- Не знам как да спра да го правя - призна Тони.
- Довери се, господин Тони. Довери се. Независимо какво ти говорят разумът, емоциите или въображението.
- Но аз никак не съм свикнал да правя това.
- Знаем. Повярвай, че не си сам, че за теб има надежда. - Тя се усмихна и отново го целуна по бузата. - Господин Тони, просто се довери на майка си, която ти е дала дума. Можеш ли да сториш това?
- Ще вложа всичко от себе си - каза Тони по-скоро на себе си, отколкото на момичето.
- Нужно е единствено малко желание, господин Тони. Исус ще свърши останалото. Като повечето трайни неща, вярата също се нуждае от време, за да укрепне.
- Откъде знаеш толкова много? - попита Тони.
- По-възрастна съм, отколкото подозираш. - За трети път тя изпълни своя танц около него и за трети път го целуна по бузата. - Запомни това, господин Тони: талита куми12! - Тя отстъпи назад, после отново се приближи и допря чело в неговото, вдишвайки дълбоко. - А сега се разгневи - прошепна тя.
И Тони почувства как гневът приижда. С рев, подобен на земетръсен тътен, той раздра тъмнината и тя се разпръсна като ято подплашени врани. Тони решително се изправи. Баба отново беше до него, наглед безстрастна, с изключение на тънката усмивка, която едва се забелязваше в ъгълчетата на устата й.
- Ти си лъжец! - изрева той, вдигнал пръст към своя гротесков двойник. - Нямам нужда повече от теб. Лишавам те от всяко право, което някога съм ти дал, правото да имаш дума или власт в живота ми. Отнемам ти го още сега, на момента!
За първи път Тони видя как самоувереността на другия, по-големия Тони, се пропуква. Гигантът се олюля и отстъпи крачка назад.
- Не можеш да направиш това! - извика той. - По-силен съм от теб.
- Това може да е вярно - отвърна Тони, - но можеш да бъдеш по-силен от мен някъде другаде. Това е моята земя, моят дом, моето сърце и вече не те желая тук. Изчезвай!
- Отказвам! - тупна с крак другият. - Нямаш властта да ме накараш да си отида.
- Аз… - подвоуми се Тони, но после решително продължи: - Не съм сам.
- Ти! - изкрещя гигантът. - Ти винаги си бил сам… напълно сам. Не виждам никого тук, ти кого виждаш? И защо изобщо някой би пожелал да е с теб? Сам си и единственото, което заслужаваш, е да бъдеш изоставен. Аз съм всичко, което имаш!
- Лъжец! - изкрещя Тони яростно. - Цял живот ми говореше тези лъжи и ми причиняваше страдание. Но вече приключих с теб!
- Ти си сам! - изсъска другият. - Кой би се принизил толкова, че да бъде с теб?
- Исус! - Тони сам се изненада, изричайки това. - Исус!
- повтори отново и добави: - А също така Светият Дух и Отецът на Исус.
- Отецът на Исус? Та ти мразиш Отеца на Исус. Той уби родителите ти, той съсипа майка ти. - Огромното създание пристъпи към Тони, по лицето му бе изписано злорадство.
- Той уби твоя единствен син, без време го запрати в небитието. Направи се на глух за всичките молитви, които отправяше към него. Как е възможно да вярваш на едно така зло същество, което е способно да убие твоя невинен син, както е убило своя собствен?
15’
225
- Не вярвам! - извика Тони и знаеше, че това е истина.
По лицето на чудовището се изписа тържество.
