- Херувими - отговори тя на въпроса, който тъкмо се оформяше в съзнанието му. - Удивителни създания. Носят невероятна утеха. Обичат да охраняват… врати, порти, проходи и други подобни.
И тогава Тони се сети. Разбира се! Той бръкна под ризата си и извади ключа, който бе избрал от голямата халка. Възможно ли беше да е този? Неуверено, сдържайки дъха си, той го пъхна в ключалката и завъртя. Връвта, на която беше окачен, засия с пулсираща синя светлина и вратата се отвори, позволявайки светлината от помещението, където се намираха, да изпълни коридора и пространството зад очите й. Ключът изчезна и Амелия и Тони останаха с отворена от смайване уста.
- Благодаря Ти, Исусе! - прошепна Амелия, мина покрай Тони и се запъти към прозорците на очите си. През тях видя своя Кларънс и една жена, която не познаваше.
- Мамо! - Кларънс погледна право в очите на майка си. - Мамо, каза ли нещо?
- Амелия, очите ти са прозорците към твоята душа -прошепна й Тони. - Може би ако му заговориш, ще те чуе.
Амелия стоеше пред прозрачната преграда, видимо развълнувана.
- Кларънс?
- Мамо? Ти ли си? Чувам те. Знаеш ли кой съм?
- Разбира се, че знам. Ти си моето сладко пораснало момче. Погледни се само какъв хубавец си станал!
Кларънс скочи и се озова в прегръдката й. Тони не разбра как се получи, но той сякаш внезапно се озова вътре с тях двамата, макар да си оставаше навън. Когато Амелия се усмихваше вътре, усмихваше се и тялото й отвън. Когато разтваряше обятия вътре, прегръщаше Кларънс отвън. По някакъв начин тя оживи тялото си и Кларънс не успя да сдържи сълзите си - цялата скръб, която се беше насъби-рала толкова месеци, изби на повърхността. Тони погледна към Маги. И нейното лице беше обляно в сълзи.
- Мамо, толкова ми липсваше. Съжалявам, че те оставихме тук, но никой от нас не беше способен да се грижи за теб. Не успях да си взема сбогом с теб…
- Замълчи, момчето ми, замълчи. - Тя седна. Изглеждаше мъничка и фина в сравнение с мъжа, когото бе прегърнала нежно и галеше по главата.
Тони също плачеше. Скръбта по собствената му майка се бе събудила в него. Но тази болка му харесваше, защото беше знак за истинска, жива човешка връзка, и той й се отдаде изцяло.
- Моето момче - шепнеше Амелия. - Не мога да остана дълго. Този момент ми е дар от Бог, неочаквано съкровище, бегло надзърване в нещо, което не можеш да си представиш. Кажи ми набързо как са всички. Какво съм изпуснала?
И Кларънс разказа на майка си кой беше се сдобил с бебе, кой беше си сменил работата, как се развиваха децата и внуците й - все ежедневни, земни неща, които изглеждат банални, но съдържат в себе си товара на вечността. Възрастната жена ту се смееше, ту се просълзяваше. После Кларънс й представи Маги и двете жени на мига станаха приятелки.
За Тони този ден беше свят, всички прости действия и думи бяха обгърнати сякаш от ореола на необикновеното. Нищо вече не беше същото.
Измина час и Амелия почувства, че наближава мигът да си вземе сбогом.
- Кларънс?
- Да, мамо?
- Искам да те помоля за нещо.
- Ще направя всичко, каквото кажеш, мамо.
- Следващия път, когато дойдеш да ме посетиш, ще вземеш ли и китарата си, за да ми посвириш?
Кларънс се облегна назад в стола си, изненадан.
- Мамо, не съм свирил на китара от години, но ако това е, което искаш, обещавам да го направя.
- Много бих желала отново да ми посвириш - усмихна се Амелия. - Това ми липсва ужасно. Понякога, когато е напълно тихо, чувам музика и това е много успокояващо.
- В такъв случай, мамо, с най-голяма радост ще ти по-свиря. А и на мен вероятно ще ми се отрази добре.
- Сигурна съм, че ще ти се отрази добре. И искам да запомниш, че независимо къде съм се залутала из вътрешния си свят, винаги ще чуя музиката ти. - После Амелия каза на сина си, че е време да тръгва, и двамата се прегърнаха дълго и нежно. Вътре, зад прозорците на очите си, тя протегна ръка назад към Тони, който я пое. Тя я стисна леко, обърна се с гръб към прозорците и едва чуто му каза: - Ан-тъни, едва ли някога ще успея да ти се отблагодаря подобаващо. Това беше най-прекрасният подарък, който някой някога ми е правил.
- Няма защо да ми се отблагодаряваш, Амелия. Идеята беше на Бог, аз само участвах в изпълнението й.
Амелия се обърна отново към прозорците.
- Маги, приближи се, скъпо момиче. - После взе двете ръце на Маги в своите и с най-мекия възможен тон й каза: - Ти накара сърцето на една майка да пее. Ти си почтена жена.
Маги сведе поглед.
- Благодаря ви, госпожо Уол…
- Мамо, скъпа, казвай ми мамо.
- Благодаря ти… мамо.
Маги едва бе произнесла последното, когато Амелия се наведе към нея и я целуна по челото. Тони отново се плъзна.
По-голямата част от пътуването до следващото им местоназначение премина в мълчание, всеки бе потопен в собствените си мисли. Следвайки напътствията на Тони, те навлязоха в Югозападен Портланд, стигнаха до реката и влязоха в подземния гараж, където се намираше изоставената портиерска стаичка, чиято незаключена входна врата бе почти незабележима. След като ги насочи къде да паркират, Тони им каза да извадят батериите и СИМ картите от мобилните си телефони.
- Хитро - отбеляза Кларънс.
- Кларънс, Тони смята, че трябва да сложим ръкавици.
- Прав е - съгласи се Кларънс и извади два чифта от задния си джоб. - Тони, имам само два чифта, затова не докосвай нищо, става ли?
- Тони казва да не се притесняваш за работата си - изкиска се Маги. - Казва, че отпечатъците му и без това са навсякъде вътре.
Двамата изминаха петнайсетината метра до стаичката, внимавайки да вървят точно където им казваше Тони.
- Тук смърди - отбеляза Маги, отваряйки вратата. Тя опипом намери ключа за осветлението и го натисна. Единствена жълта крушка освети с мъждива светлина помещението, пълно с всякакви боклуци. - Значи това е тайното ти шпионско местенце? Очаквах повече от теб, Тони.
Тони не обърна внимание на репликата на Маги, но забеляза, че тя носеше дамска ръчна чанта.
- Чанта? Не мога да повярвам. Взела си дамската си чанта?
- Една жена не ходи никъде без своята чанта. Ами ако се случи нещо и не можем да напуснем това място? Взела съм провизии, достатъчни за седмица.
- Добре, съжалявам, че повдигнах въпроса. Сега иди в онзи ъгъл там. Виждаш ли онази ръждясала кутия, монти-
рана на стената на около метър от пода? Да, точно тази. Отвори капака й и ще видиш вътре клавиатура. - Той изчака, докато Маги бе готова. - Така, сега натисни 9, 8, 5, 3, 5, 5… Добре. А сега натисни заедно клавишите „Въведи“ и „Включване“ и ги задръж в продължение на шест секунди.
Маги направи всичко според инструкциите. Шест секунди обаче бяха дълъг период, когато на човек му се налагаше да чака, и тя едва не освободи преждевременно клавишите. Чу се бръмчене и щракане и стената в дъното на стаичката се отмести, разкривайки лъскава огнеупорна врата.
Маги ахна.
- Е, това вече е нещо. Дан, дан, дан, дан, дан, дан, дан, дан, дан, дан - изтананика тя първите тактове от музикал-ната тема от филма „Мисията невъзможна“.
- А сега, Маги - продължи Тони, поклащайки глава, -прочети на Кларънс числата от писмото на Лори и му кажи да ги въведе на клавиатурата с двайсет клавиша до вратата.
- Добре: 8, 8, 1, 2, 12, 6… А сега, Кларънс, Тони казва да натиснеш клавиша „Въведи“ и да го задържиш, докато се чуе звуков сигнал. Добре! Сега натисни едновременно 1 и 3 и ги задръж, докато чуеш втори звуков сигнал. Чудесно!
След втория звуков сигнал някакъв механизъм в стената се раздвижи с металически шум.
- Задейства се! - Тони въздъхна с облекчение. - Сега можете да влезете.
Стоманената врата се отмести с лекота, включи се осветлението и пред тях се разкри скривалището: модерен, но пестеливо обзаведен апартамент със спалня, баня, малка кухня с маса и просторен работен кът. Единственото, което му липсваше, бяха прозорците, които бяха находчиво заместени с картини. Едната стена беше изцяло покрита с лавици, по които бяха наредени книги и папки с книжа, а в единия от ъглите имаше огромно дъбово бюро с голям компютърен монитор на него. Кларънс и Маги пристъпиха във вътрешността, вратата автоматично се затвори зад тях, а след това се чу как и външната стена се плъзна обратно на мястото си. Тони знаеше, че скрит таймер ще угаси и жълтата крушка, която бе останала да свети в портиерската стаичка.
- Леле! - възкликна Кларънс и подсвирна впечатлен. -Гова е изумително!
- Да - промърмори Тони. - Наистина изумително е какви неща може да те принуди да извършиш параноята.
- Обичаш да четеш значи? - Маги разглеждаше книгите в библиотеката. - Май си почитател на Стивън Кинг?
- Да, новелата „Рита Хейуърт и Изкуплението Шоушенк“, която виждаш там, е първо издание. В другия офис имам първи издания и на други книги, но тази ми е любимата.
- Нека видим по-иататък… —продължи Маги да разглежда. - Имаш няколко книги на Орсън Скот Кард14 и книгата на Ема Донахю15, която от толкова време искам да прочета, и… Джоди Пиколт***? Четеш ли нейните неща?
