По дяволите! Мейси знаеше, че тук има бариера, която да не допуска туристите в храма, но тя беше по-висока, отколкото бе очаквала, твърде висока, за да бъде прескочена. Зад нея се виждаше насядалата публика, но те гледаха към ярко осветения Сфинкс, а не към руините пред него, и не можеха да чуят никакви викове за помощ заради предвзетото кресчендо на записа.
Но Мейси можеше да чуе другите викове. Преследвачите ѝ бяха в храма.
И тя беше в капан.
Виковете се приближаваха.
Вътрешната стена срещу решетката беше някак по-ниска от останалите - и на светлината, струяща между прътите, Мейси успя да забележи опори, на които да стъпи. Изкачи се. Часовете, прекарани в гимнастическата зала за тренировки на мажоретките, сега вече не ѝ се струваха само неприятно задължение.
Тя надзърна над ръба на стената, за да види типа със сакото от змийска кожа само на около четири метра разстояние от другата стена, и един човек, пресичащ долното ниво на храма. Още един навлизаше на бегом в коридора.
Тя беше в капан…
Издърпа се нагоре и легна върху стената, задържайки дъха си, с разтуптяно сърце. Тичащият мъж заобиколи зад ъгъла, достигна решетката, погледна през нея. Никой не бягаше от храма, само туристите зяпаха представлението.
- Някой вижда ли я? - извика американецът, като осветяваше с малко, но мощно фенерче пространството между порутените колони. Всички викове, които му отговориха, бяха отрицателни.
Хамди и Шабан забързаха към него.
- Не може да е излязла - каза Хамди, уловил се за носа с едната си ръка. - Всички входове от тази страна са блокирани.
- Коя беше тази? - попита Шабан ядосано.
- Една от екипа на АСН. Мейси Шариф. Тя е само студентка.
- Студентка или не, може да съсипе целия ни план, ако се измъкне оттук - каза Шабан.
- Трябва да я намерим - добави американецът. - И то бързо.
- Какво смятате да правите с нея, господин Кротал? - попита Хамди.
- Ти к’во мислиш?
Последва металически звук, който накара кръвта на Мейси да се смрази. Вдигането на ударника на пистолет.
- Смятате да… - Хамди млъкна, шокиран.
- Нямам намерение да прекарам следващите десет години в египетски затвор заради някаква си шибана студентка.
- Доктор Хамди - каза Шабан, - ако тя се измъкне, вие и Гамал ще трябва да се оправяте с Бъркли. Боби, трябва да изпратим хора да наблюдават хотела ѝ, летището, всеки, към когото би могла да се обърне за помощ. Американка ли е?
Хамди кимна.
- Използвайте контактите ни там, за да откриете къде живее… както и къде живее семейството ѝ. Изпратете хора да наблюдават къщите им, да записват телефоните им. Трябва да ѝ затворим устата.
- Разчитайте на това - каза Кротала. Второ изщракване - втори пистолет.
Мейси се разтрепери, почувства ужасно гадене. Смятаха да я убият! Всички инстинкти ѝ подсказваха да побегне, но тя не смееше дори да се помръдне.
Един от охранителите извика от южния край на храма, докладвайки, че останалите входни коридори са празни. Кротала прекара лъча на фенерчето си през двора.
- А онези камъни там, до стената? Може ли да се е изкачила по тях?
Той тръгна нататък, токовете на каубойските му ботуши затропаха върху каменните плочи.
- Иди с него - каза Шабан. За момент Мейси си помисли, че говори на Хамди, преди да осъзнае, че се обръща към един от охранителите.
Онзи, който беше дотичал в коридора подир нея.
Нямаше никой между нея и източната стена…
Адреналинът надделя над страха ѝ. Тя се надигна и побягна по стената, след което скочи на по-горното ниво.
- Хей!
Кротала я беше видял.
Мейси ахна ужасено, очаквайки пистолетен изстрел - но такъв не последва. Шоуто беше свършило, стотици хора биха чули изстрела. Тя се качи на следващия каменен блок и се озова върху ръба на източната стена. Земята беше на повече от шест метра надолу.
Кротала изпълзя като гущер по стената, над която тя се криеше. Охранителят побягна назад по коридора. Мейси се обърна, наведе се и се спусна. С пръсти, вкопчени в корозиралия камък, тя се плъзна надолу, драскайки с върховете на обувките по стената.
Трябваше да се пусне…
Отново я прониза болка, когато се удари в земята и падна по гръб, но беше твърде уплашена, за да позволи това да я спре. Претърколи се и побягна през прашното пространство. Публиката се пръсна, хората се понесоха към най-близкия изход във външната ограда.
Зад нея охранителят се катереше по металната решетка, а Кротала беше достигнал най-високата част на стената и я търсеше с поглед, намери я, но я изгуби пак, когато тя вряза в тълпата. Някой извика възмутено, но Мейси не му обърна внимание, а се приведе и започна да се придвижва в тълпата туристи. Ако успееше да достигне изхода, градската зона на Кайро беше само на няколко стотин метра зад оградата…
Охранителят беше прескочил решетката. Кротала се приземи до него. Още хора тичаха по алеята над храма. Мейси ускори ход, разблъскайки тълпата в отчаяния си стремеж да се добере до изхода. На портала стояха двама мъже с белите униформи на туристическа полиция, но явно още не бяха уведомени за преследването. Хайде, движение…
Кротала и охранителят се затичаха. Охранителят изкрещя на полицая и онзи се огледа. Някои от туристите направиха същото, спирайки, за да видят причината за суматохата.
Пролуката се разшири. Мейси се възползва и премина през портала, преди някой от полицаите да успее да реагира. В момента, в който единият от тях тръгна след нея, тя вече беше изминала половината разстояние до тъмната алея между най-близките постройки. Тя тичаше сред сенките. Достигна до кръстопът и пое надясно, във вътрешността на лабиринта. Зад гърба ѝ отекваше тракането на стъпки. Наляво, отново надясно. Дано да не е глуха уличка, дано да не е…
Ниска, тясна пролука в една от стените точно преди пресечката. Ръководена от някакъв див инстинкт, Мейси се промуши през нея. Озова се в малък двор зад някаква къща, слабо осветен от прозореца горе. Единственият друг изход беше вратата на самата къща.
Тя се притисна към стената с разширени от страх очи, докато стъпките се приближаваха - после отминаха, забавяйки се на пресечката. Дотичаха още мъже. Трак-трак. Кротала. Тя сдържа дъха си. Ако някой от тях забележеше пролуката…
Но преследвачите ѝ продължиха нататък, разделяйки се при всяка от алеите. Шумът от стъпките им бързо заглъхна в нощта.
Мейси се свлече, дишайки тежко.
*
Тя остана в двора почти двайсет минути, за да е сигурна, че никой няма да е наблизо, когато изпълзи от дупката си. Алеята беше празна, безмълвна. Мейси се ориентира за местоположението си и навлезе във вътрешността на квартала.
След десетина тревожни минути достигна до малък площад. От едно кафене в далечния край се чуваше приглушена музика, но тя се интересуваше само от очуканата жълта кутия на уличния телефон наблизо. Огледа внимателно улицата, претършува джобовете си за останали дребни монети, после се обади.
- Мейси? Ти ли си? - Бъркли звучеше дори по-ядосано от преди.
- Да - отвърна тя тихо. - Те смятат да ограбят Залата на летописите! Има друг тунел, копаят…
Той изобщо не я изслуша.
- Мейси, върни се тук и се предай на полицията веднага.
- Какво искате да кажете с това да се предам? Аз не съм…
- Доктор Хамди е съгласен да не повдига обвинение за нападение, но само ако се предадеш и върнеш парчето, което си задигнала.
- Какво парче? - възрази Мейси объркано. - Не съм задигала нищо!
- Мейси, доктор Хамди и господин Гамал са те видели да отчупваш парче от Сфинкса! Имаш ли представа колко сериозно е това? Осъждат хора на десет години затвор за много по-маловажни неща! Когато си избягала, само си влошила нещата, но ако се върнеш веднага, ще направя каквото мога да успокоя властите…
- Чуйте ме! - извика тя. - Хамди е забъркан в това, както и Гамал! Идете и погледнете сам, там има…
- Мейси! - изрева Бъркли. - Върни се при разкопките веднага и се предай! Ако не го направиш, не мога да ти помогна с нищо. Просто…
Мейси прекъсна връзката, страхът и паниката се върнаха при нея с пълна сила. Какво да направи, по дяволите? Шабан беше изпратил хора да наблюдават хотела. Тя не можеше дори да събере вещите си. Всичко, което имаше, бяха дрехите, с които бе облечена и съдържанието на джобовете ѝ.
Което не беше много. Фотоапаратът, тънка пачка египетски банкноти и стотина щатски долара. Поне паспортът и кредитните ѝ карти бяха още в нея - нямаше начин да го остави без надзор в хотелската си стая.
Тя претегли възможностите пред себе си. И да се предадеше, и да я хванеше полицията, Хамди несъмнено щеше да свидетелства срещу нея. А ако хората на Шабан я хванеха…
Тази мисъл накара сърцето ѝ да се разтупти отново. Искаха я мъртва, и дори и да напуснеше Египет, щяха да я чакат вкъщи, да наблюдават родителите ѝ. Тя не можеше да рискува да ги забърка.
