- Намерихме това! - извика той, показваше пакета С-4.
Шабан погледна към радиодетонатора, който хората му бяха взели от Еди.
- Експлозиви? Не особено умен ход. Но човек може да го очаква от теб.
- Спазвам принципите си - каза Еди, избягвайки да поглежда към пещта. Вторият пакет нямаше да бъде открит лесно, а тъй като в джоба му имаше само един детонатор, логично беше Шабан да предположи, че и взривът е само един.
Но дори и да не намереха втората бомба, това нямаше никакво значение: С-4 беше изключително стабилен експлозив, който можеше да се взриви само при наличието на голяма горещина и физически удар - а те се осигуряваха от взривната капсула в пакета. За да взриви лабораторията, му трябваше радиодетонаторът. А Шабан едва ли щеше да му го върне.
- Как разбра, че съм тук? - попита той, опитвайки се да отвлече вниманието на египтянина от детонатора. Докато не го унищожеше, все пак съществуваше някакъв шанс…
Шабан посочи несъразмерното му сако.
- Лоша кройка. Винаги съм държал силите за сигурност на Храма да имат прилепнали униформи. На Халид му харесваше, защото така всички изглеждаха добре, но това имаше и друго предимство - лесно може да се разбере кога се е вмъкнал външен човек.
- Много умно, Двулики.
Шабан стисна зъби, но се въздържа да му отговори лично, а кимна на Брома, който удари Еди с дръжката на пистолета си и го запрати на колене на пода.
- Оу! Задник!
- Трябваше да му наредя да те застреля, но имам една по-добра идея.
Еди въобще не хареса тона на гласа му, но си замълча, докато мъжете го изправяха на крака. От лабораторията излезе още един мъж.
- Не намерих нищо друго - докладва той.
Шабан погледна блокчето С-4.
- Това е достатъчно. - Той погледна към детонатора, извади батерията му и го смаза с тока на обувката си.
- Мамка му! - промърмори Еди. Сега скритият заряд можеше да бъде взривен единствено саморъчно - отнасяйки го със себе си. Пакетът нямаше таймер.
Египтянинът разчете изражението на лицето му.
- Нямаш резервен план? Лошо. - Той се усмихна студено. - Дошъл си чак дотук заради церемонията ми. Сега… ще бъдеш част от нея.
С вързани зад гърба ръце, Еди беше поведен към храма.
Той беше много по-голям от аудиторията в Париж. Вратите, през които влизаха култистите, водеха към стълбище от стъкло и стомана, което се спускаше към огромна арена, изпълнена от стотици хора.
Централната пътека беше празна, покрай нея, като почетна стража, бяха наредени мъже със зелени сака. В края й имаше друго, по-тясно стълбище, което стигаше до тесен подиум, водещ към черна мраморна сцена. В ъглите ѝ се издигаха четири блестящи хромирани статуи на египетски богове. Стените представляваха матирани стъклени панели, покрити с йероглифи. Целият храм приличаше на някаква извратена смесица от рок-арена и магазин на „Епъл”.
Шабан, Лоренц и Брома бяха тръгнали по друг маршрут в пирамидата, оставяйки пазачите да водят Еди към арената, по пътеката и нагоре по стълбите без парапет към сцената. Виждайки завързаните му ръце, култистите започнаха да го освиркват и да искат кръвта му. При вида на стъкления блок на сцената, наподобяващ олтар за жертвоприношения, Еди се изпълни с гадното усещане, че може и да я получат.
Пазачите му го отведоха настрани и зачакаха, което му позволи да се огледа в търсене на път за бягство. Възможностите му бяха да се върне през арената, изходите от двете страни на подиума - и двойната врата в центъра на черната стена. От двете ѝ страни имаше две още по-големи статуи. Телата бяха на Озирис, приличаха на статуите пред гробницата на царя-бог, но главите им бяха различни, заменени от някакъв странен звяр, ужасяваща, удължена кръстоска от чакал и кон.
Лицето на Сет.
Шабан беше побързал да сложи отпечатъка си върху храма. Освен това Еди осъзна защо култистите бяха карани да влизат от по-далечния вход. Двойните врати водеха на север, посока, която древните египтяни бяха запазили за царските особи. Озир беше замислил тази подробност за постигането на повече ефект… но брат му вярваше в нея.
Минутите минаваха, нетърпението на тълпата нарастваше. Изведнъж грейнаха светлини.
- Сет! Сет! Сет! - започнаха да скандират култистите и да размахват юмруци във въздуха. - Сет! Сет! Сет!
Вратите се отвориха.
Шабан пристъпи на сцената, облян от светлина. Когато беше зарязал Еди, той носеше скъп, но сравнително невзрачен костюм - сега одеждите му със сигурност не можеха да се нарекат скромни. Беше се издокарал с роба в зелено и черно, модерна интерпретация на традиционното кралско облекло, със сложна корона на главата, стилизирана версия на носените от фараоните. Брома и Лоренц стояха в сянката зад него.
Култистите направо полудяха и започнаха да крещят непрекъснато „Сет! Сет!”, тропайки толкова силно с крака, че подът на сцената затрепери. Шабан прие хвалебствията по същия начин, както брат му преди това, после вдигна ръце. Глъчката бързо утихна.
- Служители на Сет! - каза той и гласът му прогърмя от говорителите: в короната му се криеше микрофон. - Добре дошли! Денят ни най-после настъпи. Изтърканите фрази на Озирис са унищожени. Него вече го няма. Най-после аз съм истинския водач! Аз съм прероденият Сет! И ще покажа на света истинската сила на един Бог!
Реакцията на тълпата беше по-истерична и от преди. Дори пазачите на Еди ѝ се поддадоха за миг - но не достатъчно, за да забравят за какво са тук, както бързо разбра Еди, когато се опита да провери здравината на въжетата си. Единият заби пистолет в гърба му, а Шабан отново призова за тишина.
Ученият, който беше дошъл по-рано с него, излезе на подиума, носейки в ръка контейнера. Той се поклони и го подаде на Шабан, след което се оттегли назад.
- Това - заяви Шабан с нисък глас, - е семето на нашата мощ. Така Храмът на Сет ще разнесе волята ми по света. Този контейнер - гласът му ставаше все по-силен, докато вдигаше контейнера над главата си, - съдържа смърт. Смърт, за онези, които ни се противопоставят. Смърт за неверниците. Смърт за онези, които отказват да се преклонят пред могъществото на Сет!
Тълпата отново започна да припява и да тропа с крака - макар и по-слабо от преди, осъзна Еди. Може би не всички от тях подкрепяха идеята за глобален геноцид…
Шабан свали контейнера.
- И този контейнер е само началото. Щом напуснете това място, вие ще отнесете много други със себе си. Бавно и невидимо ще разпръснете съдържанието им по света. Когато враговете ни осъзнаят какво сме направили, вече ще бъде твърде късно - те ще са погълнали смъртта. Има само един начин да оцелеят - като заявят тоталното си подчинение и преклонение пред Храма на Сет! Вие, моите последователи, ще бъдете в безопасност - хлябът на Сет ще ви пази! - Гласът му отново се извиси почти до вик. - Но ще го получат само онези, които сметна за достойни - останалите ще умрат! Настъпи царството на Сет!
От арената се разнесе нов одобрителен рев, но този път се забелязваха групички, които далеч не бяха толкова ентусиазирани. Водачът на култа върна контейнера на учения, след което отново се обърна към тълпата… но Еди забеляза познатото изражение на лицето му, египтянинът едва сдържаше гнева си.
- Знам, че някои от вас са разколебани - каза той с копринен, успокояващ глас. Макар и да нямаше ораторските умения на брат си, Шабан определено се учеше бързо. - Ако таите някакви съмнения, сега е времето да ги изразите. - Той махна с ръка към стълбите, които водеха към сцената. - Хайде. Пристъпете напред. Аз ще сложа край на страховете ви.
Той се усмихна, но очите му бяха студени като на змия.
- Не го правете! - изкрещя Еди, забелязвайки как неколцина от култистите тръгват по пътеката, но пазачите го удариха с пистолетите си по коленете. Гласът му се изгуби в ропота на тълпата. Онези, които бяха приели предложението на Шабан, се приемаха с подозрение, дори враждебно от останалите.
На пътеката се събраха дванайсетина мъже.
- Това ли са всички? - попита Шабан меко и с усмивка, прикривайки истинските си чувства. Той огледа тълпата за други признаци на недоволство. След като не видя такива, изкриви устни злобно. - Доведете ми ги! - нареди.
Пазачите покрай пътеката бяха подготвени за този момент. Внезапно се спуснаха напред, сблъсквайки се като две зелени вълни. С юмруци и крака те започнаха да налагат недоволните. След това вдигнаха от пода окървавените мъже и ги повлякоха по стълбите. Тълпата нададе ужасяващ вой, който ставаше все по-силен и по-животински, когато стенещите жертви бяха изправени на олтара.
Шабан изгледа презрително колебаещите се и се обърна към последователите си.
- Вие ме приехте за свой водач - за свой бог! Тук няма място за съмнение, няма място за страх - аз ще ви дам вечен живот, а в замяна искам вечно подчинение! Аз съм вашият бог, аз съм Сет!
- Сет! Сет! Сет! - закрещя тълпата.
Той мина зад олтара и взе дълъг, странно изглеждащ нож. Кимна към най-близката група охранители и пленникът им беше довлечен до стъкления блок. Писъците му за помощ останаха нечути от крясъците на тълпата.
